Ергенски частушки
Настъпван, подритван, мачкан, опипван, изплю ме тролей разгневен. Работната седмица с пет понеделника напразно подтичва след мен. Наоколо дебнат два дена бездейни - и по нашему вече, уикенд. Кой, както си ще да им вика, но жалко, че те до един си приличат...
По тайна пътечка спестявам пресечка. Здравей, Периферен квартал – асфалтобетонкумулираща печко, пак сичкото слънце си сбрал!
Поспирам с познати... Еднояйчни дебати по уж злободневен проблем. Проблемът е: „Мамка им...!” Съчувствам с: „Ега ти...!” О, миличък, роден рефрен!
След тази „зарядка” домът ме прилапва с панелна захапка, но шик – чифт стаички, баня и малка тераска – ергенска Светая Светих. Прозорец отворен, забравен от снощи, на панти „скръцня” тананика. Дори не примигват очите му прашни – очаква на бис да го викат?! Мухите танцуват с пердетата лихо, пируват на масата с хляба, добре че гърненцето бобец е скрито, та няма „на тънко” да лягам. Загорели чинийки – времеубийки, ех, женска шетня непризната...! Откъм съседа чалга напира, готова да гътне стената.
Час-два пред екрана и три сериала... излизам отвън (то ти писва). Луната о облак отърква се сластно – прекалено не се ли залисва?! Най-сетне изплува и цопна в небето, разпръсквайки яйчни лъчи (да можех от нея да спретна вечеря (!)... харесвам яйца на очи). Подгрявам я с поглед в тигана небесен, инак ме чака фасул... Уви, от перваза балконен - отсреща, ревниво зави сомнамбул. Усети навярно, крадат му от залъка (зер, само той има зор). Добре, бе Приятел, стига си плакал, утре ще правим разбор!
Ей нà, апетитът дойде и отлитна, завивките трябва да стягам. Пак ще ме топлят с прегръдка фригидна (така е, самичък щом лягам). По мене жените не харчат въздишки, за гара последна не спират. Да кажеш, че много ги тегля с кантара, не съм уж от тез, де придирят. Разправят: „Пустиня, вода не държала...” Оазиси все пак се срещат, а моите капки, макар и оскъдни, защо скоропостелно изветрят? Добре че една милозлива Комшийка обсъжда с мен брака нелек. Той, нейният Борко, щом пийне – побийва, но инак е харен човек. Та, тя е, която сърцето ми сгрява, щом лъхнат ергенските грижи. Научи ме даже мекички да меся. И други таквиз непрестижии...
Душче, бръсначка, от афтършейфа – капачка. Дънки, фланелка трико. Тънко синджирче (италианска оплетка), уж висша проба сребро... Огледалото май посмръщва се леко – изглежда смущавам изтънчений взор. Какво е очаквало?! Аз резултат съм от ...надесет века случаен отбор.
Шофьорът в таксито с белтъци ме лепи... Ще клъвна ли? – Да, ама не. Прощавай ме, Готин, но днеска „лимитът” отрича да включи и теб. Банкнотката (клетата), сгушена в шепата, едва се крепи от разпад, обаче е вречена да бъде принесена в жертва на чудния град.
Градът ме нарежда с тъкачната прежда, в совалка от хора, коли, и моето цяло, от дрехи и тяло, десенът му пъстър разми. Анонимен и весел тропам си песен – клавиши са белите плочки. Какво от това, че никой не слуша и с пръст възхитен не ме сочи. Витринки, павенца, майки с детенца – глъч, шарения навред. През няколко метра се мъдрят кафенца – кокетни такива, наглед. Във всяко съм влизал, затуй че буквално и кътните зъбки им знам. Пет масички, столчета – отдолу дъвки, сополчета... Не вярваш? – Е, виж си ги сам!
Дали да пропусна? – Вкъщи закусих две чаши горещо кафе, но вече обяд е почти, а наблизо приготвят чудесно парфе. Поръчвам... а нещо се плъзва отдясно, излъчвайки фин аромат. Оказва се нещото, Нещо прекрасно, засега само в изглед отзад. То бива извивки, то бива овали, но тук – умножени по две, превръщат ме в юнга, за пръв път пристъпващ, на кораб сред бурно море. ТЯ се навежда и лъсва... надежда: „Ще папка май Шаро салам! Хайде де, холан, не на мен тия, за номерцата все нещичко знам!”
Красива! (Брюнетка) С мека салфетка бърше по столчето никаква прах... О, боже! – Две хладни очи преминават през мен, но себе си в тях не видях. Тя търси Безгрешен, а аз, с тези дрешки, изтипосан съм като на длан. Пътеката нейна е твърде различна и води директно към храм, където се кланят на други кумири, с реални, логични лица. Любов, красота там се раждат сред вещи и рядко достигат уютната стряха на слели се топли сърца.
Дано да се къпеш в листенца от рози, несещайки нивга бодли! Прощавай, Момиченце, грозденце кисело. При мене все нещо боли...
„Талисманът” е пак тук (всъщност клошар е). Забърсва огризки, останки кафе. Знам, че е хвърлил мерака на моето, едва поначенато късче парфе. Странно, сладкишът изобщо не струва (ще извади късмет симпатичното старче). Дали от какаото или пък от друго, днес откровено нагарча.
В крачка умела разтягам пергела, опасвам отново с чембери града... Харесвам морето, морето от хора, макар че съм сам на брега.
Може би някога, защо не и утре, ще дойде „неделята сляпа” при мен! – В Момиче, с усмивка на ласкава утрин, спряло пред взор възхитено-смутен, и... себе си в моето вчера познала, да трепна в очите ù топли и светли. Тогава ще кажа... А тя ще отвърне... няма значение точно какво. Важно е само, когато си тръгнем, до моето рамо – друго едно, в допир да сеща и да намира, това за което си струва животът...
Комшийката... Бедната, мила женичка! – Ще потъгува, ще поскърби... Но тя е такава душичка добричка, че моето щастие, знам, ще прости.
6.02.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
