Есен

ЕСЕН

     Когато започнаха да падат зъбите му, Драгомир реши, че това са дължи на лошото време. За неговите зъби почти всяко време през последнитет тридесет години беше лошо. Но все пак наистина повечето изпопадаха през последните шест.

     – Шест години, представяш ли си? – вайкаше се и търсеше обяснение от жена си.

     Жена му, Василка, беше луда. Не напълно, само в рамките на обичайното за хора, прекарали три десетилетия в условията на социални реформи. Държавата, в която живееха, се променяше бавно, неправилно и грозно – както юношата се превръща в младеж. Крадеше се по-ужасно, отколкото разумът може да понесе, а хората ставаха все по-дебели, алчни и необразовани. Брутният вътрешен продукт беше нараснал толкова много, че всяко следващо правителство се хвалеше именно с това и така оправдаваше безобразията си. Отвън всичко изглеждаше добре и това правеше нещата още по-безнадеждни.

     – Шест години не са много време – опроверга го Василка. – Шест години изобщо не са време.

     – А какво са? – Драгомир знаеше, че жена му често говори така само и само да го ядосва. И почти винаги успяваше. – Годините... ако не са време, шо са?

     Тя му отвърна подобаващо. И се започна един от онези грандиозни скандали, при които темите и ядовитите реплики се сменяха всяка минута, а гласовете на двамата трещяха из цялата къща, мазилката отвътре и отвън се ронеше, тарабите на някогашния кокошарник се полюляваха тревожно. Накрая всичко приключваше без бой, но и без идея защо е започнало.

     – Ето нà! – каза, вече съвсем изтощен, Драгомир. – Пак падна. Оше един.

     И посоки с крак почернелия зъб, който се отърколи бавно на дървения под – тъжно и безвъзвратно.

     – Хвърли го на покрива – посъветва го по-мило Василка, като го видя как изглежда. – И кажи: нà ти, врано, костен зъб, ти железен ми го дай!

     – Така и ше напрафя.

     Излезе. Къщата беше ниска, едноетажна, покривът имаже нужда от ремонт, повечето керемиди се бяха разместили и се налагаше всеки дъждовен сезон да слагат по два или три легена, за да обират капките. Огледа се внимателно, за да не уцели някоя от дупките по покрива, и смело хвърли зъба.

     – Нà ти, франо – рече високо, – костен съб, ти шелезен ми го дай. Шу ли, франо, не се май!

     Като изкаканиза това, успокои се и влезе вътре. Преди това се поогледа на прага – небето беше слязло ниско над дърветата. Нямаше никакви врани. Жена му слагаше обяд.

    – Ти какво се се начумерила? – попита я Драгомир. – На тебе какво ти има?

     – На мен пък ми пада кръвното. Сигурно е от сезона.

     – Какво му е на сесона? Ешен като ешен. Не може да е от тофа. Заради друго ти пада кръфното.

     – Може и така да е. Но не е есен като есен. Не, изобщо не е.

     Замириса на картофена яхния.

     – Твоите зъби падат по същата причина – установи Василка, – да, по същата причина. И кръвното, и зъбите падат заради един виновник.

     – Айде бе! Каква философка се извъди! И ше ми кажеш ли какфа е причината?

     – Не е в годините. В сезоните се е завряло злото. Тридесет години есен, Драгомире. От това е.

     Той изгледа отвисоко лудата си жена, помисли, че болестта я напада все по-стръвно и скоро съвсем ще е видно, че не е с всичкия си. Обичаше я и щеше да му бъде трудно да я гледа такава. Приседна до нея, побутна паницата с яхнията и се замисли. Стори му се, че в думите на Василка има смисъл.

     – И тридесет години не събрахме пари да опрафиме покрифа – прибави той продължение на мисълта ѝ. Винеше най-вече себе си, да беше по-млад, и сам щеше да претараши покрива, но вече нямаше сили за това. Пък и някак – все едно му беше.

     – Да, защото все е есен – продължи Василка да говори като на себе си. –  Навремето имаше други сезони. Зимъска почивахме, все около печката се мотаехме, аз плетях, ти пушеше, пиеше, виждаше се с приятели. Аз ходех на гости. През пролетта и лятото имахме много работа, нямаше време да се видим, камо ли да се караме. А сега – само есен. И все вали. Поне сняг да беше. А то – сиво, начумерено, чоглаво. Ще речеш, че не е сезон, а цял един живот проклет.

     – Само ешен – повтори Драгомир като ехо. – Странно. Не съм се сетил. И какво ше правиме?

     – Нищо – тъжно кимна Василка. – Какво да правим? Ще обядваме.

     Засърбаха. Навън заваля и дъждът подгони костния зъб по покрива. Струите го плъзгаха към едно от отвърстията, той се прихлъзна и кльопна направо в легена на пода.

     Двамата го погледнаха и нищо не казаха.

     – Имаме ли още картофи? – попита след малко Василка, докато оправяше леглото да си починат подир обяда. 

     – Има. Прораснали са. Нишо. Ти шу ли?

     – Чух. Видях. Зъбът ти се върна.

     – Нали? И аз така си помишлих. Вънка няма франи. 

     И се сгушиха.