Вишневият сумрак се прокрадваше незабележимо по открехнатите към света тъмни ъгълчета на бордюрното Съществуване. Бледата луна се отразяваше като сянка върху последната локвичка, останала от приказното градско езеро. На негово място сега стоеше единствено празното му корито. Студеният камък още пазеше спомените на десетки влюбени двойки. Пейките тихо насядали около бившето езеро, надничаха в него като свидетели на скандалния съдебен процес, наречен Живот. Кухото ехо, огласящо празнотата, преповтаряше милиони пъти, искрено изказаните думички "Обичам те". Игривата пролетност на настоящия момент се вакуумираше встрани от създалата се картина и няколко смислово разграничени думички, пищейки, бягаха, когато хората наоколо се вглеждаха в себе си. Липсващата огледална повърхност на езерото отразяваше всичко. Всичко, което си бил или ще бъдеш. Всичко, което се е случило или не. Всичко внимателно втрито в раните на Нищото. Всичко, което си струваше да бъде отразено. Някога езерото бе живо. Прие ...