Езерото
Вишневият сумрак се прокрадваше незабележимо по открехнатите към света тъмни ъгълчета на бордюрното Съществуване. Бледата луна се отразяваше като сянка върху последната локвичка, останала от приказното градско езеро. На негово място сега стоеше единствено празното му корито. Студеният камък още пазеше спомените на десетки влюбени двойки. Пейките тихо насядали около бившето езеро, надничаха в него като свидетели на скандалния съдебен процес, наречен Живот. Кухото ехо, огласящо празнотата, преповтаряше милиони пъти, искрено изказаните думички "Обичам те". Игривата пролетност на настоящия момент се вакуумираше встрани от създалата се картина и няколко смислово разграничени думички, пищейки, бягаха, когато хората наоколо се вглеждаха в себе си. Липсващата огледална повърхност на езерото отразяваше всичко. Всичко, което си бил или ще бъдеш. Всичко, което се е случило или не. Всичко внимателно втрито в раните на Нищото. Всичко, което си струваше да бъде отразено. Някога езерото бе живо. Приемаше красотата на Живота като нещо свещено. Вдъхваше истинност на сухите телесни черупки, разхождащи се около него. А те се разхождаха винаги, докато то им подаряваше изначалната си красота. Денят привършваше, скандалите и дразгите привършваха, телесните черупки се прибираха по домовете си и нищо друго, освен тях самите, нямаше значение. Езерото бе само под изгряващите звезди. Бе само и плачеше... толкова много... че накрая пресъхна.
© Светослав Николов All rights reserved.
