* * *
Не беше студено, просто духаше вятър. А аз вървях... Вървях сама по огромните, оживени улици и се сбогувах с мечтите си.
Не валеше дъжд, само сълзите се стичаха мълчаливо по бузите ми. Някои хора ме гледаха с любопитство и съжаление, но не ме интересуваше. Аз просто вървях все по-бързо в опит да догоня изплъзващите се блянове... Но не успях... С последни сили седнах на една пейка и загледана в нищото, започнах да си спомням...
Бях на 10 или 11 годинки, когато за първи път в главата ми се настани мисълта, че знам какво искам да правя с живота си. Споделих с майка ми, а тя се усмихна. Но погледът ù казваше "Някакви детски щуротии. Ще ти мине. Та ти си момиче"... Обаче не ми мина, само идеята ми претърпя леки изменения. Така на 14 вече бях влюбена в небето и знаех - ще стана летец. Този път се опитах да говоря с баща ми. Той ме погледна и каза "Щом си решила". И аз действително бях решила твърдо...
Как се радвах на небето. Как мечтаех, че ще поздравявам облаците от кабината на самолета, ще се гоня с птиците и ще летя към слънцето. Виждах се да бягам към "своята" машина, заедно с колегите си (до един мъже) и да ми признават, че съм най-добра, когато се приземя. Мечтаех ли, мечтаех и все по-силно се привързвах към тази своя мечта. Тя стана смисълът на живота ми. А всеки път, когато виждах самолет, сърцето ми трепваше и с усмивка си помислях "Един ден и аз ще летя."...
Но не полетях... И никога няма да полетя...
Сълзите горчиво се лееха и попиваха в косата ми. Хората подминаваха, без да обръщат внимание на случващото се около тях. Само едно малко момченце спря до мен и ми подаде някакво цвете, откъснато от близката градинка, с думите "Хубава какичко, недей да тъжиш." След което се усмихна с онази искреност и топлота, на която са способни единствено малките, невинни деца. Спомних си погледа на майка ми, казващ "Ти си момиче." Да, аз наистина съм момиче. Но нима момичетата нямат право на момчешки мечти?!...
© Неличка All rights reserved.
Снежна усмивка за теб 
