Не беше студено, просто духаше вятър. А аз вървях... Вървях сама по огромните, оживени улици и се сбогувах с мечтите си.
Не валеше дъжд, само сълзите се стичаха мълчаливо по бузите ми. Някои хора ме гледаха с любопитство и съжаление, но не ме интересуваше. Аз просто вървях все по-бързо в опит да догоня изплъзващите се блянове... Но не успях... С последни сили седнах на една пейка и загледана в нищото, започнах да си спомням...
Бях на 10 или 11 годинки, когато за първи път в главата ми се настани мисълта, че знам какво искам да правя с живота си. Споделих с майка ми, а тя се усмихна. Но погледът ù казваше "Някакви детски щуротии. Ще ти мине. Та ти си момиче"... Обаче не ми мина, само идеята ми претърпя леки изменения. Така на 14 вече бях влюбена в небето и знаех - ще стана летец. Този път се опитах да говоря с баща ми. Той ме погледна и каза "Щом си решила". И аз действително бях решила твърдо...
Как се радвах на небето. Как мечтаех, че ще поздравявам облаците от кабината на самолета, щ ...