Небето бе притиснало върхарите на дърветата със стоманен похлупак. Прехвърчаха самотни снежинки. Духаше слаб, но бодлив северен ветрец. Двамата стояха под един от огромните, превили гръб от натрупания сняг смърчове.

– Ега ти студът – каза Младият. Подскачаше ожесточено от крак на крак и снегът стенеше пискливо под новите му ловджийски ботуши.

– Студено – съгласи се Старият – голям студ. 

– Ще се одървиш бе – каза Младият. Мръдни малко ... Ега ти студът …

Той заситни бясна ръченица. Пушката защипана под мишницата му замята свирепи погледи наоколо.

– Ихууууу – подвикна, удари юнашки с крак и спря задъхан.

– Нищо ми няма – обади се Старият – свикнал съм. 

Направи внимателно крачка назад, облегна се върху ствола на смърча и сякаш се сля с него – стар, сив и грапав. Младият заподскача отново. Беше отъпкал неголяма ледена площадка в снега и с всеки скок я разширяваше по малко.

– Само да не се минем, като предния път – каза задъхано – четири часа кибик и кво? Пешо аджамия, дето пушка не е похващал, да свали глигана – той плюна ядно – Пешо моля ти се! Пешо левака.

  ***

Някъде отдалеко долетя и разкъса тишината  яростен кучешки лай. Някаква птица горе стреснато заплющя с криле и събори върху главите им сребърен поток от сняг. Младият застина. Ослуша се напрегнато. 

– Вдигнаха нещо – каза – и пак към Голото Бърдо го гонят ...  Абе той Пешо не е ли там? Там е май! Ей върви му на тоя левак. А за нас пак кибиченето. Кажи нещо бе! Кво си се затъкнал от сутринта. Говоря си като лудите.

Старият се размърда. Вдигна тежко ръка и посочи някъде встрани.

– Гледай – гласът му прозвуча приглушено.

Младият се озърна.

– Какво – каза озадачен – няма нищо.

– Гледай сега – рече Старият, наведе се, взе някаква клечка и я хвърли към съседния храсталак. Снегът там неочаквано кипна, изригна, нещо сиво се стрелна и замята между дърветата.

Младият инстинктивно вдигна пушката, прицели се, после я свали рязко.

– С бренеке съм, мамка му, с бренеке съм ...    – той изпсува мръсно.

– Откакто сме дошли е там дългоушкото – каза Старият – Стои и трепери душицата. Що страх бра ...

– Абе щях да му я взема аз душицата ама ... и ти си траеш…

– Дожаля ми – каза Старият – някой път ми дожалява. Що нещо съм изтрепал пък някой път ми дожалява.

–  Дожаляло му – Младият се изплю презрително и  обърна обидено гръб.

Кучешкият лай затихнал преди минутка, избухна с нова сила – избистрен и звънлив.

– Трябва да внимаваме – обади се Старият – гонят нещо към Голото Бърдо, ама не се знае. Някой път...

– Внимавам, внимавам ...  то голяма файда, като внимавам.

***

Усетиха движението. После чуха тропота – тежък и глух. Успяха да се приготвят и когато глиганът се появи обвит от снежна вихрушка стреляха почти едновременно. Едрите сачми го шибнаха в гърба и хълбока, вдигнаха кървави гейзери, подхвърлиха го, претърколиха го, но не го убиха. Ужасът и инстинктът му придадоха сили и той хукна отново, оставяйки широка кървава диря в снега.

– След него – ревна диво Младият – ще го изпуснем бре, тичай бре, неговата верица …

Той хукна по следата зареждайки в движение пушката. Старият затича тромаво след него. 

– Няма да отиде далеко – извика хрипливо – много кръв губи.

Младият не отговори. Бягаше хищно приведен. Снегът пищеше под краката му. Няколко пъти между дърветата пред тях се мярваше силуетът на глигана. Младият спираше, прицелваше се, силуетът изчезваше, а короните на дърветата се разтърсваха от яростните му ругатни. Старият го следваше задъхано. Дишаше тежко. Беше притиснал ръка към гърдите си, като че ли там имаше острие проникващо все по-дълбоко.

– Чакай – извика задъхано – чакай малко.

Младият спря. Огледа се назад, понечи да продължи, изпсува отново и се върна.

– Няма смисъл да тичаме – изхриптя Старият – ще падне някъде наблизо.

Беше се сгърбил. Изправи се бавно. Бръкна в джоба на шубата си  и извади някакво шишенце. Постави  хапче под езика си.

– Какво става – каза Младият – зле ли си?

– Не, поуморих се. Хайде, ще вървим по следата. Не може да е отишъл далеко.

– Избягал е – изсумтя Младият – сигурно вече е отпрал оттатък Голото Бърдо. А там го чака Пешо. Пешо левака. Хайде да се връщаме…

– Абе момче – рече спокойно Старият – знаеш ли, че досега съм тръшнал няколко стада диви прасета. А ти още сефтето не си направил. Слушай какво ти говоря.

Той тръгна бавно по дирята. Младият понечи да каже нещо, махна с ръка и тръгна след него. Вървяха мълчаливо. Вятърът бе утихнал и стъпките им разсичаха тишината.

– Може да бъде опасен – обади се Старият – ако има сила може да бъде опасен.

– Хайде стига. Кой знае къде е отпрашил вече ... при Пешо…

***

Намериха го на стотина метра преди края на гората. Беше още жив. Лежеше на хълбок и краката му конвулсивно се движеха в безсмислен и неспирен панически бяг. Когато го доближиха се опита да стане вперил в тях обезумели от ужас маслинени очи.

– Трябва да го убием, да не се мъчи – каза Старият и свали пушката. Вдигна я, прицели се, стоя дълго така, без да стреля.

– Хайде бе, голямо мерене – рече нетърпеливо Младият.

– Сега – каза Старият – сега … 

Изтърва пушката, притисна ръце към гърдите си и се свлече бавно.

– Хей, какво става, какво става – Младият се втурна уплашено към него – лошо ли ти е, хей, какво ти става ...

Старият се опита да каже нещо, не можа, изстена и се претърколи в снега.

– Сега, сега – Младият се засуети панически около него. Опита се да разкопчае шубата му, разтърси го, разтри лицето му със сняг, опита се да го повдигне.

– А – а – а – болезнен вопъл го блъсна в лицето. Отскочи уплашено. 

– Сега, сега, сега … – озърна се безпомощно – сега, сега…   

Стоя няколко минути отпуснал ръце над сгърченото  от болка тяло.  Пушката му се търкаляше полузарита в снега. Наведе се и я вдигна. Брулна я машинално с ръка почиствайки побелялата стомана.

– Трябва да викна другите – прошепна – трябва да викна другите – изкрещя. Обърна се и побягна.

*** 

Започна да вали. Вятърът утихна и тишината стана матова от шумола на снежинките.

Старият изрева. Тялото му се сгърчи и претърколи в напразен опит да избяга от болката. До него глиганът продължаваше своя безсмислен, конвулсивен бяг. По зурлата му бе избила кървава пяна, а дишането му – задъхано и хрипкаво я превръщаше в розова мъгла. Човекът бе толкова близо до него, че капчици от тая мъгла се кондензираха и стичаха на кървави вадички по бузата му. В един миг очите им се срещнаха. Еднакво обезумели от болка и страх. След това угаснаха.

***

– Насам, насам – Младият се препъна и се строполи. Другите го задминаха задъхано. Бяха десетина мъже. Тежкият им тропот разтърси гората.

Снегът бе успял да покрие двата трупа и те изглеждаха, като изсечени от мрамор – еднакво безжизнени и бели. Хората се скупчиха в настръхнала от метални цеви група. Някой се наведе, жулна непохватно снега от лицето на Стария, бръкна с ръка под дрехата му, прислуша се.

– Мъртъв е – каза – умрял е.

Смъртта скова всички. Мълчаха дълго. Никой не помръдваше и снегът превърна отново безжизненото лице на Стария в посмъртна бяла маска.

– Трябва да го пренесем – каза тихо Младият – хайде ...

Той се наведе, подпъхна ръце под мишниците и повдигна. Главата на Стария клюмна отпуснато.

– Хайде бе – избухна – някой да хване краката … ама че работа – изхлипа – ама че работа ….

***

Когато стигнаха до пътя ги посрещна скимтенето и воят на кучетата. Бяха усетили. Дърпаха се и проплакваха жаловито.

Увиха тялото с одеяло и го сложиха на задната седалка на една от колите. На предната, до шофьора седна Младият. Бяха излезли на магистралата и гората остана далеко зад тях, когато се обади колебливо.

– Забравихме... Забравихме глигана... Забравихме глигана, да го вземат мътните ... Забравихме глигана ….

Автор: ПИ