Фрагмент пред очите на господин...
...ех, колко красиво е небето – покрито от перести области, нашарени от ниското слънце, което скоро ще залезе. Кави ли ветрове са ги надиплли тези облаци така, там горе. Тук не духа много. Вятърът само напомня за себе си и приятелски разклаща клоните на дърветата за поздрав. Паркът е пълен с хора. Майки и бащи разхождат децата си, има велосипедисти, двойки се разхоождат хванати за ръце. Има и самотници – ходят с наведена глава в размисъл или оглеждат с наслаждение пейзажът около тях. Ей по-натам има една сергия – правят кюфтета и кебабчета, до тук стига ароматът. Бих изял едно кебабче... Имам пари, току що проверих, защо пък не? Ако реша да стана от тревата на която съм полегнал и отида до сергията ще си купя. Всичко е наред. Всичко е хубаво. Имам едно единствено притеснение. Или може би две. Те не са толкова значими, но все пак трябва да им се обърне внимание.
Първото е,че не знам как се казвам. Това не е чак толкова зле. Човек е човек и без името си. Само дето аз не знам и кой съм – а това е все пак малко по-зле. Чичко съм някакъв - огледах се във шадравана преди малко...е леко съм тщеславен - не съм чичко, а съм дядо – побеляла коса, мустаци, очила и бомбе. Боже, как пък съм решил бомбе да сложа? Имам и чадър. Съвсем съм се издокарал като някой професор.
Другият малък проблем е, че не знам къде съм. Общо взето не ми е познато това място. Не знам как стигнах дотук. И откъде тръгнах. Ще полежа тука и ще си спомня.
Небе. Облаци, повей на вятъра. Дали някой ще ме потърси? Сигурно. Все ще ме намерят.
Колко приятно топли сллънцето. Лека паника се заражда в мен, не съм я усетил кога се е появила, но засега я подтискам. Успокоявам сам себе си - за какво ми е да знам кой съм или къде съм, като знам как съм? Добре съм. Хубаво ми е. Сега. Такъв какъвто съм, който и да съм където и да съм.
Дали все пак да не отида да си купя едно кюфте?
© Роско Цолов All rights reserved.
От там започнах, едно мислех, то друго се получи.
