Ванката спеше спокойно – колкото може да е спокоен сънят в съботната утрин. Жегата напичаше, задухата натежаваше, потта беше превърнала дивана под него в малко блато.

Обаче – спеше. Събота – така очакваният почивен ден. Пет дена тичаше по поръчки, оправяше бани, сменяше тръби и водомери, запушваше фуги и отпушваше канализации…

Така че – в събота почиваше. В неделя нямаше как – трябваше да излиза на лов. Бизнес е това – водомайсторите намаляваха, но пишман оправчиите бързаха да ги изпреварят и им създадат допълнителни тегоби на следващия ден…

Спеше, но усещаше – нещо смътно, мрачно, убийствено се носи наоколо му. И не беше в съня – отдавна беше привикнал към стрясканията от кошмари или гласа на жена си.

Която и този път се намеси.

Разтресе го:

-     Иване, как може да спиш на тоя шум? Ставай!

Обикновено за клеmачите му трябваха кранове, но познатият от десет години глас ги измести. Отвори очи. И пътем – ушите.

Навън пак гърмеше нещо… Условно наречено  музика.

Ванката включи. Махалата, или казано по нашенски – маалътъ.

Лято, циганите се бяха прибрали от Германия и се разтоварваха от тамошните строги правила и закони. Знаеше от опит – сега ги чакат две седмици музикална лудница, после ония отиваха да почернеят на някой плаж и в средата на август заминаваха за новата си родина – да обогатяват генофонда и културата й.

А сега щеше да яде бой…

Ванката си го знаеше. Вече втора година жена му нареждаше да прекрати звуковия терор. И той най-напред звънеше в полицията, идваше след час спешно патрулка, десет минути по-късно звуковата бомбардировка се повтаряше. При това с надути децибели /бе, тая модерна техника нямаше ли ограничения?/, сетне…

Миналата година Ванката не издържа. И отиде да се разправя. Осма година живееше в тоя район, познаваше се с доста цигани от маалътъ, смяташе, че…

Да, ама в уравнението на сметката не бе турил циганската волност и алкохола…

Та го биха…

На другата заран изтрезнелите биячи идваха, молеха батето да не ги топи, щото германците все още вярвали на съдебни решения, обясняваха му, че е от пустата свобода, носеща радостта от пиенето… И му разясняваха – пак добре, че отишъл да ги спира, когато били още в началото. Щото като се насвяткат… И себе си не познават… Пък циганско пиене без бой, бате, е като мръвка без сол или чукане с презерватив…

Та не се оплака тогава, ама сега жена му беше натопорчена:

-     Отивай! И не се връщай, ако не си ги спрял…

-     Чакай малко, бе Миме – рече Ванката – Не помниш ли какво стана? Два пъти ме биха и… Нищо! Да, гадно е – ама и държавата е капитулирала, аз невинна жертва ли да ставам? Утре ти ли ще ходиш да слагаш тръбите във  вилата на бай Дончо?

-     Мухльо! – отряза го тя – Хорските мъже…

Ванката погледна през прозореца.

-     Къде са тия хорски мъже? Държавата затваря очи, народът се приучи да търпи и мълчи, оцелването не е гордост, ей…

Мима избесня. Бе, тоя какво се прави на…

-     Аз ще ида! – рече тя и тръгна бавно към вратата. Само че Ванката не мръдна.

-     - Отивам, ей… - изфалцети Мимето…

-     Ми, като си шашава – измърмори Ванката. Десет години женски капризи могат да разтопят всякаква любов. То затова Ромео и Жулиета умрели след сватбата,, та били щастливи сетне. А Отело се наложило да души Дездемона…

Мимето отиде. Циганите не я биха – падаха си жентлемени, ама циганките… Скубаха, драха, псуваха… И после допълниха удоволствията с по един бой от мъжете – що пипат жената, що са толкова… Така де, няма да цитирам мъжкия цигански речник…

Мимето изкара трите дена болнични у дома. От маалътъ се носеше озвучаването на битката при Сталинград, ама тя затвори прозорците и пусна климатика. И рече на Ванката:

-     Като се оправя – и с теб ще поговоря… Щото ти си виновен! Друг път като ми хрумне някаква урбулешка кретения – спирай ме… Ти си виновен!

А Ванката мълчеше. Беше му сложно да оцелява в това време, тая държава, тия цигани, това Миме и най-вече при самия себе си…

Препоръчвам - горчиво и полезно, вредно за укротролове - https://wordpress.com/post/genekinfoblog.wordpress.com/9818