-Ех, Алексиев! Направо да ти завиди човек като те гледа!
Димитър Чакъров бавно седна на пейката до човека, към когото се обърна и прибра ръце в джобовете на коженото си яке. Беше хладна привечер. Началото на декември.
-Брей! Богаташкият живот трябва да е много скучен, че да завидиш на едно пенсионирано ченге?
-Ха! Я се виж! Кой като теб става и баща, и дядо по едно и също време? Честито, между другото! Да са ти живи и здрави и децата и внучето!
-Благодаря, Димитре! А у вас как са нещата?
-Мисля, че аз трябва да ти го задам този въпрос. Какво откри?
-Много неща, но малко ще са ти интересни. Поставил съм подслушватели навсякъде в резиденцията. Денонощно дешифрирам записи. За лош късмет точно бръмбарчето, което е в спалнята на майка ти, е сдало багажа. Ще ми отнеме време да презапиша и декодирам разговорите от него.
-Кофти. Надявах се да получа нещо, с което да притисна баща си. А относно брат ми?
-Нищо особено. Продължава да се занимава с неговите си неща. Между другото-вчера някой е свалил информация от работния му компютър. И след това е изтрил всичко. Много добре е заличил следите си.
-Нима? Имаме кражба на интелектуална собственост във фирмата, а бордът не е уведомен? Това вече е нещо. Сламка, но и тя ще ми свърши работа за известно време. Добре, ето ти за тази седмица.
Димитър Чакъров извади дискретно доста подут плик от вътрешния джоб на якето си и го подаде на събеседника си. Той го прибра набързо без да си прави труда да разгледа съдържанието му.
-Ето какво искам още да направиш. Елисавета Иванова. Младата лекарка, която се води асистент на майка ми. Разбери всичко за нея.
-Може ли да попитам дали има специална причина да я разследвам?
-Имам си своите съмнения. Ще ми се да се разсеят. Все пак е много важно кой се грижи за скъпата ми майчица.
Делян Алексиев не беше вчерашен. Виждаше прекрасно, че си има работа с хищник в човешка кожа. Но не се тревожеше. Дългогодишният му опит в делата с подобни индивиди му подсказваше, че Димитър повече лае, отколкото хапе, когато се сблъсква с по-силни от него индивиди.
-До неделя ще бъде свършено. Предавай поздрави на Симеонов! Колегите питат за него.
-Разбира се! Ще предам!
Димитър Чакъров стана и си тръгна от градския парк така внезапно, както беше и дошъл. Опасно беше да се задържа твърде дълго в компанията на частния детектив. Знаеше, че уменията му да изкопчва информация съвсем естествено биха могли да се обърнат и срещу клиента му, а това би застрашило успеха на целия план. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. Стигаше му, че оная празноглавка Мила е посветена в него. Мислеше, че трябва при първа възможност да се оттърве от нея. За жалост, в момента му беше нужна.
"Веднъж да приключи всичко, не ще си и помисля да се захващам пак с жени! Всички проблеми идват от тях. Как един път не направиха каквото искам от тях! Не, само главоболия и нищо друго!"
Вече беше се стъмнило съвсем и той гледаше внимателно в пътя пред себе си. Затова и не забеляза сянката, която го следваше от известно разстояние.
-Не мога да не те поздравя, Лиза! Неутралитетът е изгодна позиция, но е до време. Все някога ще се наложи да вземеш страна. И тогава ще си спечелиш много силен враг.
-Точно затова исках да поговорим, господин Чакъров.
-Атанас. За теб съм Наско, забрави ли?
-Не мисля, че е уместно.
-И защо така?
-Не сме чак толкова близки.
-А искаш ли да бъдем? Шегувам се! Обаче е странно да го казваш на човека, който те носи на ръце през цялата си къща, свали мръсните ти дрехи и те остави да си спиш и изтрезняваш на спокойствие. Без дори да си помисля да се възползва от теб.
-Какъв джентълмен! Знаех си, че ще ми го натяквате!
-Спокойно! Няма повече. Извинявай! Просто отвреме навреме се сещам колко хубаво се напихме с теб. Няма да е лошо да повторим...
-Може би, а може би не. Дойдох при вас... теб за съвет.
-Наистина ли? И защо реши, че съм правилнияят човек?
-Смятам, че само на теб мога да се доверя. Какво да правя? Дяловете на майка ти ме задължават да върша нещо от което си нямам никакво понятие. Не е ли по-добре с тях да се разпорежда някой, който разбира? Ти, например. Или баща ти?
-А защо не брат ми? Ако искаш да съсипеш нещо, дай го на Димитър да го свърши. Лиза, с причина никой от четирима ни не държи контролния пакет. Така отговорността ни е разпределена поравно. Ако се управляваше еднолично много лесно биха се приели решения, които като няма от кого да се оспорят, се приемат без обсъждане и могат да доведат до катастрофални последствия.
-Да, но аз с нищо не мога да бъда полезна! Не разбирам от управление на нещо толкова голямо, като вашите заводи!
-Не се дръж като дете, на което са дали за пръв път да кара кола!
-Май точно така се чувствам.
-Значи ти се налага да се научиш. Недей да викаш неволята. Късно е вече. Да беше мислила когато му беше времето!
Аз сведох глава виновно. Стана ми още по-зле, отколкото преди да вляза.
-Ей! Я по-ведро! Не се е свършил светът, нали?
-Не. Само моят.
-Не е толкова лошо, колкото изглежда. И ако ми позволиш, мога да се опитам да те разведря като те заведа на вечеря.
Погледнах го невярващо. Сигурно съм изглеждала комично. Той се засмя гръмко и искрено.
-Обещавам да не хапя! И всичко, каквото там си мислиш, че мога да ти направя. Съгласна ли си?
-Ами аз... Като си помисля, че доскоро не искаше да ме виждат с теб на обществено място...
-Доскоро не беше "Пепеляшка от града" и "Новата химическа принцеса". Нали така говорят за теб в медиите? Нека им дадем хляб за новини! Положението ти в обществото вече е друго и имаш задължение към него.
-Дай Боже всекиму! С радост бих разменила мястото си с някоя от многобройните ти почитателки.
-Е, аз не съм съгласен. Ти, Елисавета Иванова, сега си важна. Нали искаш да се научиш как да играеш играта ни? Затова дойде при мен. Отпусни се и се наслаждавай! Това е основно правило.
Този мъж знаеше какво говори. Аз умеех да слушам. Сега просто трябваше да гледам и да се уча.
-Добре, съгласна съм! Но ми дай няколко часа да се опитам да направя нещо със себе си. "Пепеляшка от града", а?
-"Пепеляшка от града". Въпреки, че съм по-склонен да те нарека "Спящата красавица". Прекалено дълго си спала наказателен сън. Ето, че е време да се събудиш. Ще те взема в девет, става ли?
-Става. Много обичам среднощното ядене. Сваля стреса безотказно.
Атанас Чакъров не отговори. Само въздъхна и се усмихна. Един Господ знаеше какво се крие зад тази усмивка.
© Мария Митева All rights reserved.