Градът все още не спеше и вероятно скоро нямаше да заспи. Във вечер като тази, когато светът е притихнал в очакване на чудото да се случи, в атмосферата се носи надеждата за утрешния ден. За да бъде той по-светъл от вчерашния. По-добър. По-справедлив.

Отново бях насаме с болките си. Беше ми някак си тъжно, като че съм изпуснала нишката на времето, като че нещо е безвъзвратно приключило и нямам власт да го върна. Сякаш мога само да си спомням с носталгия за миналите дни на щастие.

Какво щастие? Моето ли? Нима нещо от това, което се случи досега ми донесе щастие? Мога ли въобще да дам на себе си еднозначен отговор?

Скоро щях да пристигна в резиденцията. Странно се получи. Стрелях в тъмното с историята за проследяващото устройство, а се оказа вярна. Няколко часа след като с Александър се разделихме, в хижата нахлуха "спасителите "ми. Специален отряд за залавяне на особено опасни престъпници. Бяха разочаровани, когато установиха, че съм сама. Разпитаха ме и се постарах максимално, за да ги убедя, че са надценили похитителя ми. Разказах им история за преследвач, който единствено е желаел да получи близка среща. Нещо като ревностен почитател, целящ запознанство със своя идол в мое лице.

Естествено, че не ми повярваха. Но бях доволна, че ме взеха за наивница, защото нямаше да ми задават повече подвеждащи въпроси. Винаги е изгодно да се представяш за по-глупав, отколкото си. Дава възможности за безопасно наблюдение и съставяне на правилни изводи.

Когато пристигнах в имението, ме посрещнаха Вълкан и Емилия. Доста умело се престориха на шокирани от случилото се с мен.

-Лиза, скъпа! Добре ли си? Сърцето ми едва не спря когато разбрах какво се е случило с теб. Той направи ли ти нещо?

-Не, не! Няма проблем. Добре съм. Не е толкова зле, колкото изглежда.

Емилия ме прегърна силно и въздъхна облекчено.

-Той ще отговаря за това! Как въобще е посмял!

-Не знам, господин Чакъров. Изглеждаше много объркан и заблуден. Наистина останах с впечатлението, че просто е искал да поседи с мен и да ми сподели мечтите си. Не приличаше на лош човек. Даже напротив - искаше да ме спаси.

Почти бяхме стигнали до трапезарията, когато се появиха Атанас и Димитър. Изненадващо - бяха без съпругите си. Още по-изненадващо беше, че изглеждаха сякаш са участвали в боксов мач. И двамата бяха с разцепени вежди и устни, кървящи носове, накуцваха леко и вървяха приведени напред. Тихичко пъшкаха.

Фактът, че помежду им имаше огромна дистанция, говореше че не желаят да са един до друг. Явно боят е бил помежду им.

-Елисавета! Добре дошла! Очаквахме те с нетърпение.

Атанас бързо влезе в роля, навлече си дежурната усмивка и направи жест като че ми целува ръка.

Димитър бе по-сдържан, както обикновено.

-Добре е, че вече си в безопасност.

-Да вървим да ядем, тогава! Умирам от глад.

Стори ми се странно, че ме последваха като палета. И двамата. Когато седнахме на масата, разбрах защо.

-Е, ами наздраве за вас, госпожице президент!

Атанас вдигна тост и изпи съдържанието на чашата си наведнъж. Биваше си го с ексовете.

-Моля?

-При други обстоятелства би било уместно да извикаме: "Да живее кралицата!" Но за да се разбере сарказма се изисква особен интелект.

-Атанасе, помолих те нещо преди малко.

-Да, мамо. Ще бъда добро момче.

-Честито и от мен, Лиза! Считано от утре си мажоритарен собственик на "Чакърови индъстрис" с петдесет и два процента от дяловете на компанията.

Обходих всички с недоверчив поглед. В отговор получих утвърдителни кимания от Емилия и Вълкан.

-Вие сте луди! Защо? Какво искате от мен?

-Да бъдеш себе си. Разбрахме кои са виновниците за поредицата от инциденти, случващи се напоследък.

-Татко, ти си самата деликатност! Защо не ѝ го кажеш направо? "Лиза, синовете ми не стават за нищо. Може ли да ти доверя семейното съкровище, защото ми писна от двамата идиоти?"

Вдигнах ръцете си над масата и отворих уста да кажа нещо. Но не можах да реша какво да е.

-Чудно. А случайно да искате да се кача на самолет и да го пилотирам? Или на ракета в Космоса?

-Не се тревожи, момичето ми. Ние ще бъдем до теб и ще ти помагаме. Двамата с Вълкан ще се постараем да вършиш всичко правилно.

-Знаете ли, на мен също ми писна. Нямам представа за каква ме имате. Опитно зайче, домашен любимец, непълноценен заместител на една нелепо загинала жена... Списъкът с предположения е дълъг. Дойдох при вас за да бъда личен асистент. А вие какво направихте с мен? Стоварихте на главата ми семейните си проблеми и ме принудихте да ги разрешавам.

Е, няма да стане! Взимайте си акциите и ме оставете намира! Сериозно, уморих се да се правя на някой друг. Започнах да забравям професията си, докато ме упоявахте с луксозните си отрови. Сама се обърквам. Коя съм? Кои сте вие?

Честно, ако продължавате така, още утре си събирам няколкото лично мои вещи и ви напускам. Не ми трябват милионите ви, ако ще ме насилвате да се променя.

-Но ние ти желаем доброто!

-Хайде аз да реша кое е то, става ли? Госпожо Чакърова, известно ми е че обичате да контролирате всичко и всички, но нека да се изясним. Желаете да управлявам нещо, което е ваше по наследство и което познавате като себе си. Вие, господин Чакъров сте прекарали две трети от живота си в този завод и сте съгласен жена, която няма дори бегла представа от това, което е ваше призвание и начин на живот, да решава въпроси, касаещи съдбата на хиляди хора? Моля ви, опомнете се! Това е просто безумие!

Синовете ви са прегрешили. Добре. Можете да им наложите санкции и изпитателен срок, в който да се опитат да поправят стореното. Даже да не се справят, със сигурност в компанията имате доверени лица, на които да поверите управлението. Ще имате време и възможност да изберете от тях. Но аз съм последният човек, който заслужава да го наказвате с такава непосилна задача. Смилете се, аз не съм от стомана!

Чакърови се смълчаха. Имаха различни изражения, но общото помежду им бе, че гледаха невиждащо в противоположни посоки. Мислеха.

Мина известно време, преди някой да заговори. Във въздуха увисна чувство за вина, неудобство и спешна нужда от извинение.

-Признавам, малко прекалих. Взех прибързани решения, които не биха довели до нищо добро. Но вие двамата много ме ядосахте.

-Още ли не си свикнал, тате? Добре. И аз сгреших, така е. Не биваше да търгувам с интелектуална собственост на завода. Тържествено се заклевам, че няма да се повтори!

-П-ф! Да, бе, да!

-Ами ти, братко? Няма ли да кажеш нещо?

-Няма да се оправдавам. Казах ви, без връзките ми утре заводът няма да работи.

-Не падаш по гръб.

-Не. По гръб боли. Но мога да ви уверя, че не са ми необходими други подобни инциденти. Всъщност и този не биваше да се случва. Нямах намерение да предизвиквам катастрофа. Момчето се престара. Вярно, исках Атанас да е аут от компанията. Но сега смятам, че ако навън плащат луди пари за фантастичните му системи ще е по-добре да ги запазим за себе си. Може и да има нещо хубаво в прогреса. Щом дава такива големи дивиденти.

-Виждате ли? Идеята ми не е толкова лоша.

Родоначалниците отново замълчаха. Този път за по-дълго.

-И все пак ми се ще да огранича правомощията ви щом ще оставате в управлението. Ще имате и изпитателен срок.

-Милостиви Боже! На Коледа действително ставали чудеса!

Атанас ми намигна и отново надигна чашата си. Почти не се бе докоснал до храната.

-Между другото, дали е възможно да се свържете с някой от отдела по вътрешна сигурност и... Да речем...Намери два екипа от сапьори?

Гробна тишина. Сякаш времето спря. Чакърови застинаха на място.

-Един доброжелател ми сподели, че приятел на негов приятел говорел нещо за бомби в завода и в имението. Та, просто за всеки случай...

-Доста неподходяща шега, Елисавета.

Димитър бе сериозен като острието на добре наточена коса.

-Не се шегувам.

Мълчание.

-Ами... Хубаво си хапнахме и пийнахме... Дали да не поизлезем на чист въздух?

Аз бавно се изправих и на пръсти тръгнах към изхода. Останалите ме последваха, имитирайки несъзнателно движенията ми. Когато вече бяхме навън и на безопасно разстояние от главната сграда, Димитър не се сдържа. Стисна ме за раменете и силно ме разтресе.

-Защо не ни каза веднага! Ами ако...

-Защото бях сигурна, че докато сме вътре, няма да бъде извършена детонация. Иначе защо анонимният ще съобщи на мен? Очевидно е, че не е искал да бъда в къщата, когато я взриви.

-Лиза, трябва да изнесеш лекция на Вътрешна сигурност - "Как да предотвратиш атентат с жертви".

Атанас дори не завърши изречението си, когато неговият личен автомобил, както и този на брат му бяха вдигнати във въздуха от мощна експлозия. Стъклата на прозорците на имението се превърнаха във фин прашец. Няколко външни стени рухнаха.

Заводът остана невредим въпреки опасенията ми. На следващия ден в няколко от машинните отделения откриха взривни устройства, които специалистите обезвредиха доста трудно. Александър се бе постарал.

Знаех си, че няма да избягаш надалеч! Че ще осъществиш планираното. Или поне част от него.

Това, което постигна е, че отново отне спокойствието на Чакърови. Страхуват се за живота си, за богатството си. И ми гласуват пълно доверие.

Благодаря ти, отмъстителю Александър! С твоя помощ всичко ще стане много по-лесно. Изчакай и ще видиш! Нали затова си тук?

Гледай и се учи...