"...- и аз съжалявам, задето не успяхме да го възпитаме добре.

-Добре ли, Вълкане? Ние отгледахме звяр в човешка кожа! Никога не съм предполагала, че е възможно да съществува същество като него. Той унищожи най-прекрасното, което имахме. Малкото ни цвете. Слънцето на дните ми. Откакто умря Мариана се проклинам. Проклета да съм, задето го родих и не го убих, след като ѝ причини онзи чудовищен ужас!

-Късно е за разкаяние. Трябваше още тогава да го предадем на Алексиев и Симеонов, вместо да ги изнудваме чрез семействата им. Нищо от това, което се случи после нямаше да го има. Вярно, че малко или много щяхме да пострадаме, но хората бързо забравят скандалите, когато са гладни. А не можеш да отречеш, че даваме хляб на половин България.

-Не е достатъчно. Знаеш ли колко косвени жертви на бизнеса ни изживяват дните си в неописуеми страдания? Можем да се опитваме колкото си щем да се правим на благотворители, но няма да успеем да им върнем отнетото. На онова момче, например. Даже не си спомням как се казва. Андрей или Антон... Лежа петнайсет години заради нещо, което не е извършил. Знаеш ли, наскоро разбрах, че са го пуснали от затвора?

-Какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че ще тръгне да търси отмъщение за Мариана?

-Надявам се. Но още по-силно ми се иска да разбере кой е истинският виновник за погубения му живот. Аз нямам силите да го направя, но той ще ги има.

-Това е лудост, Ема! Не го мислиш наистина!

-О, да! Мисля го, Вълкане! Това, което желая е Димитър да бъде заличен от лицето на Земята веднъж завинаги! Ненавиждам го! Точно толкова, колкото ненавиждам и себе си. Мразя се заради слабостта си. Мразя се, заради това че винаги съм се ръководела от интересите на семейството и бизнеса си и никога не съм давала на сърцето си да реши кое е правилното и кое-не. Разбира се, че е късно за мен. Но има надежда. И тя се казва Елисавета.

-Признавам, че е интересна личност. Но и тя има своите основателни мотиви да ни мрази. Три смърти в живота ѝ по наша вина.

-В началото ще върви по пътя на отмъщението, но колкото повече се обвързва с нас, толкова повече ще се отдалечи от него.

-Откъде си толкова сигурна? Ами ако намеренията ѝ са изцяло користни? Известно ти е, че една отчаяна жена е способна да преобърне света ако е решена да постигне своето.

-Така е. Но ние ще се постараем да получи много повече, отколкото очаква. С времето ще осъзнае, че не ѝ е нужно да ни унищожава, а просто да стане една от нас.

-Добре. Да приемем, че се съгласи да играе ролята на наша дъщеря за известно време. Нали все някога ще се усети, че нещо не е както трябва? Ще започне да разпитва, да търси истината...

-Точно на това разчитам. За да промени курса на пътуването си е необходимо да узнае абсолютно всичко за нас. Едва тогава би могла с чисто сърце да ни приеме, както и да осъзнае, че никога не би получила по-добра оферта за компенсация на всичките загуби, които е понесла. Даже съм сигурна, че Атанас ще е първият, който ще се пречупи и ще ѝ предостави началната порция информация. А от там нататък...“

Димитър Чакъров не мигна цяла нощ. Седеше и превърташе отново и отново записа, който Алексиев му беше дал. Действително беше попаднал на златна мина. Щеше да му плати двойно този път.

Но какво да прави сега? Не, че беше учуден. Отдавна знаеше, че са го отписали като част от семейството. Никога не бяха го смятали за нещо повече от изрод. Но беше полезен в бизнеса. Нямаха представа как успява да им осигури всяка една сделка, която стигаше до обсъждане. Но и той не им казваше. Имаше си начини, доста кървави при това, с които принуждаваше „партньорите“ да подпишат дори това да беше в техен ущърб. От малък се справяше сам с всяка трудност. Никога не бе получавал едничка похвала за успехите си. Родителите му гледаха на тях като на даденост. А какво му струваха никой не се интересуваше.

Затова беше станал такъв. Свиреп единак, прегризващ гърлото на всеки, който се опита да му отнеме плячката.

Мариана. Всичко винаги се бе въртяло около нея. Тогава той не разбираше какво чувства, но днес знаеше. Колкото и забранено и гнусно да им изглеждаше, той я обичаше повече от всичко на света. Обожаваше я. Всяка негова клетка дишаше с нея. Беше готов да завладее целия свят в нейно име и да го хвърли в краката ѝ. Тя не го оцени. Влюби се в господин Никой и потъпка всичко, което беше свято за него. Не можеше да ѝ го позволи. Не можеше да я пусне, да я остави да принадлежи на друг.

Всичко се обърка. Тя не биваше да умира. За това бяха виновни Атанас и майка му. Трябваше да си платят скъпо и прескъпо, задето му отнеха неговия идеал.

На какво държаха те най-много? Той премисли отново, пусна записа още няколко пъти и най-после го осени.

Елисавета. Днес тя беше центъра на света им. Спасителката на семейството. Светлата и добра наивница. Сивата пепеляшка, която превърнаха в принцеса. Да, вече знаеше защо му се струва толкова близка и позната. Не приличаше на Мариана. Беше бледо нейно копие, но за Емилия тя някак си успя да стане мечтаната дъщеря, а за Атанас-любимата, която никога не бе предполагал, че ще има.

Това беше. Ще я унищожи, за да получи той своето отмъщение. А след него щеше да дойде и абсолютната власт. Защото загубата щеше да съсипе както майка му, така и брат му.

Димитър извади телефона си и набра номер, означен с хикс.

-Аз съм. Имам задача за теб и хората ти.

Резиденцията отново бе готова да посрещне елита на страната. Измина една година, откакто влязох в живота на най-влиятелната

фамилия в страната. Много неща научих и получих, но и се отказах от други. Намерих сродна душа, колкото и невероятно да ми изглеждаше в собствените ми очи. Оказа се, че открих и място, което ме е очаквало с години. Мястото на безвъзвратно изгубената дъщеря. Научих тайните на семейството, приех ги като свои и им дадох прошката си. Приех решение, да не поглеждам назад. Там останаха само руините на миналото. Вървях напред, отпуснала ръката си в десницата на Атанас. И беше приятно.

Остана ми само едно недовършено дело.

Димитър Чакъров. От няколко седмици се движех денонощно със записващо устройство, което се активираше при изричането на една единствена кодова думичка. Взех го назаем от шефа на „Вътрешна сигурност“ в завода. Всъщност май беше негова идея. Сякаш прочете мислите ми, като отидох при него за съвет относно личната си безопасност. Не споменах, че се опитвам да заловя опасен насилник, но въпреки това получих разбиране и съдействие. Да се чуди човек колко съобразителни могат да бъдат понякога бившите полицаи!

Само че все не се получаваше да запиша нещо с Димитър. От последната ни близка среща той странеше от мен. Не вярвах да се страхува. Едва ли, обаче, щеше да спази обещанието, дадено пред лицето на смъртта. Вълкът козината си мени, но нрава -не.

Рожденият ден на Емилия Чакърова винаги събираше забележително множество от висшето общество. Този път, обаче, семейство Чакърови нямаше да посрещнат гостите си в пълен състав. Двамата братя получиха разводите си наскоро. Мила все пак реши да направи аборт, тъй като майчинството не било за нея. Яна набързо се сгоди за собственика на голяма верига аптеки и сватбата ѝ щеше да е съвсем скоро. А ние с Атанас... Е, да кажем просто, че нещата ставаха сериозни.

Тъкмо пристигнахме в имението и щяхме да отидем да поздравим рожденичката, когато кавалерът ми получи обаждане от екипа си в завода. Неколкократно се опита да го игнорира, но се оказа, че е невъзможно да се справят без него. Налагаше се да окаже помощ при стартирането на пречиствателната система, която с месеци подготвяха за пускане в употреба.

-Ще се върна при теб веднага щом мога, скъпа моя! Поздрави мама от мен и се опитай да издържиш светските разговори поне за час.

-Трудно ще е, но ще се постарая.

Двамата се разделихме набързо и се насочих към Емилия, когато Димитър пресече пътя ми.

-Елисавета? Може ли да говорим насаме? Ще ви отнеме не повече от минутка.

Боже! Да не би най-после? Но аз съвсем не съм подготвена! Какво да правя?

-Да, разбира се.

-Върви след мен.

Тръгнах. Отново почувствах в гърдите и корема онова усещане на неконтролируема тревога. Нима би дръзнал тук, насред всички тези хора да ми стори нещо?

След малко излязохме във вътрешния двор. Насочихме се към малката постройка, в която се съхраняваха градинските принадлежности. Не влязохме в нея, а я заобиколихме и се спряхме отзад. Бяхме напълно недостъпни за чии да е очи и уши.

-Ето, заповядай! Слушай и се образовай.

Димитър ми даде слушалки, свързани с личния му телефон. Пусна запис, на който се чуваше как разговарят Емилия и Вълкан Чакъров. И си говореха за всичко онова, което бях разбрала откакто дойдох тук.

-Какво означава това?

-Значи, че въобще не си толкова специална, колкото си мислиш. Но значи също, че са готови да се оттърват от мен като от мръсно куче. Само, че няма да им се получи. Гледай сега!

Димитър взе телефона си от мен, плъзна няколко пъти с пръст по екрана и на него се появи видео, на което видях майка си. Беше в дома си, а зад гърба ѝ стоеше мъж с качулка и натискаше към шията ѝ нож. Мама хлипаше и се тресеше.

-Какво е това?

-Страхуваш ли се? Имаш пълното основание. Сега, ако не направиш каквото ти казвам, моят човек там ще пререже гърлото на скъпата ти майчица без дори да му мигне окото.

-Какво искаш от мен?

Ужасът ме овладя напълно. Не можех да помръдна от мястото си.

-С теб ще излезем от тук съвсем спокойно, без излишни демонстрации и ще се качим в колата ми. Ще отидем на място, което се намира далеч от тук и там ще разбереш останалото. Ясно ли е ?

-Да. Ще направя всичко, което поискаш от мен. Само моля те...

-Спести си го. Не можеш да предизвикаш съжаление у мен.

Нямаше смисъл. Бях в капан, от който нямаше измъкване. А уж аз щях да го хващам. Глупачка! Каква глупачка бях да се отпускам така! Сякаш не знаех с кого си имам работа! Но да се вайкам беше безполезно.

-Хайде! Нямаме време. Трябва да се махнем преди майка и татко да са ни обърнали внимание.

Вървях след него като в сън. Приказката се превръщаше в кошмар. Ловецът и неговата жертва. Точно както го планирах с изключение на факта, че ролите бяха разменени.