-Чакъров пристигна. Иди да го пресрещнеш и го доведи право тук!
Станислав Симеонов кимна и изхвърча от офиса си. Делян Алексиев стоеше неподвижно и привидно спокойно, но цялото му същество бе в пълна бойна готовност. Все пак имаше срещу себе си бивш затворник, извършил два опита за убийство.
-Не ме гледай така, началник! Не съм дошъл да се разправям с теб и приятелчето ти, въпреки че имам пълно основание да ви очистя и двамата.
-Така е. Имаш. Хайде тогава да ми обясниш пак защо си тук.
-За да хвана оня изрод и да се разправя с него веднъж завинаги. Заслужил съм си го. Както и той.
-Откъде разбра, че му готвим засада?
-Пет години се мислех как да им видя сметката. На него и на брат му. Планът вървеше съвсем гладко, докато не се появи Елисавета Иванова. Признавам, беше ми полезно да се запозная с нея. Разбрах, че трябва да коригирам целта си. Ти си умно ченге. Нали не си въобразяваш, че просто така ще изчезна и ще се откажа?
-Значи си я следил.
-Както и Димитър. Знам къде ще я заведе. Нямам представа какво е замислил за нея, но предполагам че ще е отвратително.
-Какво става? Кои сте вие и защо сте се събрали тук?
Атанас Чакъров влезе заедно със Станислав Симеонов и започна да се оглежда неразбиращо.
-Господин Чакъров, ще го карам направо. Елисавета е в огромна опасност. Брат ви я отвлече и я отвежда в неизвестна посока. Не знаем какво смята да прави с нея, затова трябва да действаме бързо ако искаме да я спасим.
-Това някаква шега ли е? Елисавета е у дома, на рождения ден на мама. Лично я оставих там преди половин час.
-Атанасе, знам че съм последния човек, на когото можеш да вярваш, обаче слушай малко какво ти се казва.
-Ти! Ти си този, който се опита да ни убие, нали? Шофьорчето, което взриви колите ни и отвлече Лиза.
-Вярно е. Но сега нямаме време за приказки. Ако искаш, после ще ти дам да си изкараш яда върху мен както ти решиш. Обаче сега наистина се налага да бързаме. Оня изрод държи твоето момиче. Ще го оставиш ли да си прави каквото си иска с нея?
-Как мога да помогна?
-Можеш ли да стреляш?
Последното ми пътуване по магистралата към ада. Каква ирония! Чакърови ме доведоха до стълбата към небето, за да падна от върха в най-дълбоката яма на пъкъла. Справедливо възмездие за непростими прегрешения.
Седях в колата на Димитър и дори не смеех да се огледам. Той бе плътно до мен. Стискаше ръката ми и въртеше хищно очи. Возеше ни шофьор. Забелязах, че пред и зад нас също се движат коли, пълни с хора.
-Изхвърли проследяващото устройство. И не се опитвай да ме измамиш.
Подчиних се. Надеждата ми за спасение бавно се стопяваше.
Нямам представа колко дълго пътувахме. Когато пристигнахме, Димитър излезе пръв от колата и ме измъкна от нея, хващайки ме през кръста.
-Тръгвай!
Бяхме дълбоко в гората. Пред нас стоеше хижа на три етажа, обградена с висока стена, на върха на която имаше бодлива тел. За миг ми стана смешно. Какво клише! Защо трябваше историята на живота ми да завършва така? Сякаш бях статистка в евтин филм на ужасите и ми беше дадена една единствена реплика в него. " А-А-А!"
Когато влязохме, мъжете от автомобилите заеха различни позиции около сградата. Забелязах, че са въоръжени до зъби. Вътре, обаче, бяхме само ние двамата с Димитър.
-И така... Най-после можем да си побъбрим задушевно.
Той се приближи към мен с разперени ръце, сякаш искаше да ме прегърне, но аз се отдръпнах.
-Е, хайде сега! Така ли ще се държиш с човека, от чиято милост зависи животът ти?
-Не ме докосвай!
-Колко си сладка само! И какво ще ми сториш, ако го направя?
Обърнах се настрани и затворих очи, но той хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си.
-Погледни ме! Точно така. А сега, да видим какво си имаме тук...
Не съм чувствала по-силно отвращение през живота си. Докато държеше с едната си ръка главата ми, прокара показалеца на другата от устата ми надолу по тялото. Потреперих.
-Разбирам какво намира брат ми у теб. Но да оставим приятните неща за по-късно. Моля, наслади се!
Извади от джоба на якето си малко дистанционно и го насочи към телевизора, който стоеше върху секция, опряна на външната стена. Екранът светна и на него се появи картина в реално време, на която отново видях майка си с опрян в шията нож.
-Сега убеди ли се, че намеренията ми спрямо теб са сериозни?
-Какво искаш?
-Каквото и преди. Да се махнеш от живота на семейството ми. Бог ми е свидетел, че се опитах да го направя тихо и мирно. Но ти не разбираш от дума. Тръгнала да търси отмъщение! Много филми си гледала, госпожичке! В реалния живот, злодеят винаги побеждава и взима всичко накрая.
-Ще направя каквото искаш. Моля те, не наранявай мама!
-Разбира се, че ще го направиш. Но искам първо да си поприказваме. За тъмнината. Виждаш ли, хората се раждат с изначална светлина. Родителите им са тези, които са отговорни тя да бъде съхранена, умножена и предадена нататък. Ако те се провалят в мисията си, светлината угасва. Така стана с мен. Третото дете в семейството се оказа не просто нежелано. То беше прокълнато от собствената си майка.
Единствената ми вина беше, че въобще съм се родил. Нямаш представа какво детство преживях! Никога не съм получавал ласка, похвала, грижа. Оставиха ме да се справям сам с живота си. Вдигнаха ръце от мен и започнаха да ме прескачат като ненужна вещ, от която не могат да се избавят.
Единствено Мариана се държеше с мен като с човешко същество. Съвсем естествено аз я обикнах повече от живота. Те не бяха в състояние да ме разберат. Защото никога нямаше да усетят това, което се бе превърнало в норма за мен.
Отнеха ми я. Светлината на дните ми угасна заради тях. Заради перфектния ми брат, с когото винаги са се гордеели и заради божествената ми майка. Те са виновни за това, в което се превърнах аз. Затова се заклех един ден да отнема тяхното щастие. Тяхното ново слънце.
Разказах ти за светлината. Време е да научиш как се създава тъмнината. Сега ще те попитам за последен път: Ще рискуваш ли да изгубиш и малкото, което ти остана или ще направиш каквото ти казвам?
-Не.
-"Не!", като "Моля те, недей!" или "Не, няма да го направя!"?
-Не го прави. Моля те!
-Добър избор.
-Не-е-е!
На екрана майка ми се свлече на пода след като закачуленият безмилостно преряза гърлото ѝ от едното ухо до другото.
Паднах на колене. Силите ми ме напуснаха.
-Както казах, тъмнината се създава. Ето тук и сега, зрънцето мрак беше посято в теб. Сигурен съм, че чувствата ти към мен ще му дадат добър стимул за растеж. Ще ме намразиш достатъчно, за да се превърнеш в същото чудовище като мен.
-Ти си болен! Неизлечимо болен! Няма лекарство за теб.
-Вярно е. Единственото лекарство за такива като нас с теб е смъртта. Така. Приключихме с официалната част. Сега е време за забавленията.
Димитър ме сграбчи и ме изправи насила на крака. Огледа ме отгоре до долу и отстъпи крачка назад.
-Не приличаш на нея, но има нещо особено у теб. Нещо, което привлече и мен, и Атанас. Само дето той не познава истинската ти прелест. Сега с теб ще я разкрием, защото ще те чукам докато не припаднеш.
Отново се погледнах отстрани. Сякаш не се случваше на мен. Не се съпротивлявах. Оставих го да направи каквото иска. Просто чаках да свърши и да се махне. Щеше ми се времето да спре и никога повече да не се задвижи. Никога нямаше да бъда по-мръсна и да ме боли толкова силно като сега.
Времето не спря. Изведнъж отвън се чуха изстрели и Димитър рязко се отдели от мен. С един скок се добра до портмантото на изхода и извади иззад него пушка. Барикадира се зад дивана и я насочи към вратата. Въпреки болката, успях да се надигна и да се смъкна под леглото, върху което бях досега. Затворих очи и притиснах ръце към ушите си.
Секундите се превръщаха в минути, стрелбата ставаше все по-интензивна. Боляха ме ръцете от напрежение, но не мърдах. В един момент вратата полетя навътре и Димитър започна да пуска изстрел след изстрел в зейналото отвърстие. През това време стъклото на един от прозорците се строши и насред стаята се приземи димка. В следващия миг помещението се изпълни с непрогледен задушлив пушек. А после аз потънах в дълбок сън.
Когато се събудих, Атанас ме държеше в обятията си и ме галеше по главата. Безуспешно се опитваше да сдържи сълзите си. Чувах го като през стена как ми говори:
-Прости ми, Лиза! Трябваше да те защитя! Не биваше да те оставям!
-Наско...
-Лиза! Ти...
-Помогни ми да се изправя.
Трудно беше, но с негова помощ след малко вече бях в седнало положение.
-Какво стана?
Но преди да успее да ми отговори, видях Димитър, завързан за стол насред стаята. Около него стояха в кръг началник Симеонов, друг мъж на неговата възраст, когото не познавах и Александър. Димитър изглеждаше като помлян от месомелачка. Явно беше изял доста юмруци и ритници.
-А, спящата красавица се събуди!
Гласът му беше провлачен и глух, но пропит със студено презрение и насмешка.
-Млъквай, животно такова!
Александър му нанесе още няколко силни удара, след които той се изплю звучно и видях как заедно с кървавата слюнка на пода падат два зъба.
-Правете каквото щете! Аз получих каквото исках.
Не можех да понеса този поглед. Победата в очите му, надмощието му над мен щеше да ме преследва цял живот. Ако въобще имаше още живот за мен.
-Сега ще получиш и каквото заслужаваш. Елисавета, можеш ли да станеш?
Кимнах в отговор на въпроса на Александър. Изправих се трудно, с помощта на Атанас и се приближих към тях. Александър ми подаде оръжие и ме погледна въпросително. Взех пистолета и ръката ми се разтрепери.
Тогава Атанас я стисна в своята и я насочи към сърцето на брат си.
-Колко трогателно! Гълъбчетата ще се разправят с големия лош вълк!
Атанас на свой ред се обърна към Димитър и започна да го удря като полудял, без да му даде да си поеме дъх.
-Стига! Това не е достатъчно! Мисля, че всички знаем какво трябва да получи, нали?
Непознатият за мен мъж кимна към останалите. Той заедно с колегата си се отдръпнаха назад. Александър опря в слабините на Димитър същата пушка, с която той се бе опитал да им даде отпор и се обърна към Атанас.
-Мисля, че двамата трябва да го направим.
Атанас не отговори. Опря дулото на оръжието, което бяха връчили на мен. И натисна спусъка. След това същото стори и Александър.
Димитър изрева от нечовешка болка. На мястото на мъжкия му полов орган зееше огромна кървяща дупка.
-Копелета гадни-и-и!
Не издържах на гледката. Повърнах на фонтан. Сърцето ми щеше да изхвърчи от гърдите. Причерня ми и започнах да треперя. Замалко да политна назад и да падна, но Атанас нежно ме подхвана и ме привлече в обятията си.
-Всичко е наред, Лиза! Вече всичко е наред!
Разридах се. Искаше ми се да изплача цялата болка, която ме изгаряше отвътре. Да се излее като порой, да отмие отвратителната мръсотия от мен...
Нищо не беше наред. И вече никога нямаше да бъде. Ако само го бях оставила да издъхне в собствената си кръв през онази нощ...
Развиделяваше се, когато и последните доказателства от снощния ужас бяха погълнати от пламъците на огъня. Огънят на отмъщението. Огънят, който унищожава всеки, дръзнал да тръгне по стръмния и трънлив път на възмездието.
Вместо епилог
Не е толкова лесно да се унищожи империя. Перфектно смазаните механизми функционират безгрешно под вещото ръководство на умел върховен господар. Или няколко. И колкото и тежка да е короната, много по-лесно се поема отговорност, когато знаеш че огромните възможности на царството ти са в твоите собствени ръце.
Димитър Чакъров оцеля. Осъдиха го на доживотен затвор без право на замяна за множеството престъпления, които се оказа че е извършвал дълги години. Поръчкови убийства, изнудвания, отвличания, както и серия от брутални изнасилвания. Никога вече нямаше да бъде мъж във физическия смисъл на думата. А в затвора, след като научеха какво е било любимото му занимание, щяха да му дадат добър урок.
Симеонов и Алексиев успяха да нагласят местопрестъплението така, че да изглежда като сблъсък на представители от подземния свят, от които беше част и Чакъров най-младши. Погрижиха се по никакъв начин да не бъдат свързани самите те с него, както и аз, Атанас и Александър. Признавам, бяха истински професионалисти в работата си.
Колкото до мен, може би се оказах по-силна, отколкото си мислех че съм. Физическите ми наранявания зараснаха бързо. А относно емоционалните...
Бях мъртва, преди да дойда в семейство Чакърови. Така поне смятах. Открих нещо, за което си заслужаваше да се живее и го приех в сърцето си. Сблъсках се с чудовище, което се опита да ми го отнеме, да ме унищожи и да се ми се надсмее.
Но не позна. Мъртвият не може да умре втори път. А пробуденият за живот никога няма да се предаде на смъртта без бой.
Борех се с демоните си и бавно ги побеждавах. Не, нямаше да позволя на онзи мрак да покълне в мен и да ме завладее. Животът ми едва сега започваше. Всички мостове назад изгоряха. Съществува единствено пътят напред и нагоре. Да видим дали си струва да полетиш и погледнеш Земята отвисоко.
-Готова ли си, Лиза?
-Минутка, само! Ето ме!
Атанас стоеше в подножието на стълбището и ме зяпаше с отворена уста.
-Стига, де! Кажи нещо!
-Нямам думи...
-Тогава да тръгваме! Може и да си мъж на годината, но няма да те чакат цяла вечер за да ти връчат наградата.
Той ми подаде ръката си и елегантно пое моята, когато слязох. Стрелна ме внезапна болка и се спрях за миг, но бързо се овладях и вдигнах високо глава.
-Сигурна ли си, че си добре? Може да си останем вкъщи и да гледаме церемонията по телевизията. Или да правим каквото ти се иска. Все пак си в особено положение...
-Добре съм, Атанасе! Никога не съм се чувствала по-добре! Хайде, да вървим!
Не го излъгах. Всеки път, когато се сещах за каймата, в която се бе превърнало мъжеството на Димитър, се чувствах просто прекрасно. И днес не беше изключение.
© Мария Митева All rights reserved.