Глава осма - Сянка и светлина

Въпреки купчините обгорени кости по пода и почернелите камъни по стените, сега тунелът беше много по-приветлив. Вече некромантът вече не беше тук, а лежащите тук кости никога нямаша да се вдгинат повече. Светлините над главите на петимата ги успокояваха и разсейваха мрака. Всички бяха изморени от битката с немъртвите и искаха да си починат. Но не и в тунела. Можеше да бъде безопасен, но никой не искаше да спи там.

Чу се метално дрънчене в стената и Джу изръмжа:

- Вие да не сте луди, бе? За нищо на света няма да спя тука! Кой знае вга може тая Аксаза да се върне и к'во ли друго не може да стане ?

- Спокойно, Джу, няма да спим тук. Но пък къде наистина... - Ан говореше отнесено. - Ако искаме Кийла да е с нас, трябва да измислим нещо.

- Не искам да си създавате проблеми заради мен. - Кийла погледна грижовно към Ан. - Може да ме оставите тук.

- Не! Няма да те оставяме! - Ан беше категоричен; той много харесваше Кийла. - Но как можеш да се движиш в сенките без да те огрява слънцето. Ако знаеше някаква магия, щеше да я опиташ вече. Хмм... - Ан няколко минути стоеше облегнат на стената, мислейки трескаво.- Ами да! Кел, дай плаща си. Кийла, призови нещо, което умира на слънчева светлина.

Кел даде на Ан плаща си, Кийла започна да върти късия си меч във всички посоки и след малко пред нея стоеше едно малко рогато демонче. Ан загърна демончето с плаща на Кел и го изведе извън тунела. Елфът гледаше изумен как малкото демонче просто си подскача в плаща, въпреки че го огряваше слънцето. След половин минута се върна с огрома усмивка на лицето.

- Кийла, наметни се с този плащ, ще те предпази от слънчевата светлина, но гледай да се загърнеш плътно - Ан говореше мило и грижовно, докато помагаше на Кийла да се увие в плаща.

Еланор изсумтя без никой да усети. Поне добре, че нямаше да вижда Кийла по пътя към селото, помисли си паладинката. Ан вече не я гледаше с предишния пламък в очите си; цялото си внимание обръщаше на новодошлата. Еланор не беше казала нито дума, откакто бяха влязли в тунела.

Елфката отиде навътре в един страничен коридор.Тя се просна тежко на каменния под и заплака тихо. След броени мигове Ан отиде до нея, прегърна я и изкриви устните си в тъжа усмивка.

- Еланор, не искам да ни напускаш. Остани засега, поне заради останалите, моля те!

- Думите ти нямат значение за мен, но ще остана още малко. Малко, разбра ли, Ан! - Еланор се разрида още по-силно.

- Е, наистина думите ми не значат нищо за теб. Кийла не е виновна за нищо, не я обвинявай. - Ан се стараеше да звучи възможно най-убедително.

- Да, нали? Вие тримата обръщате внимание само на нея откакто тя се появи. Ан, изобщо не трябваше да се срещаме. - Еланор сви глава между колената си и дългата й коса падаше на пода, върху който тежко падаха сълзи от болка.

- Еланор, това е прекалено! Знаеш ли, че Кийла мисли, че тя ти причинява това?

- Лъжеш! Лъжеш само за да я защитаваш, и да изкараш мен зла.

- Еланор, не говори така...

- Отивай си при вампирката и ме остави. Ти си нищо за мен!

-  Ще идваш ли с нас до поне селото ? - Каза Ан съвсем пренебрежително и не очакваше отговор

Еланор не отговори, само се чуха сподавени хлипове от нея. С магия тя изчисти косата и махна сълзите си. Ан вървеше напред бавно - все пак приятелите му бяха съвсем близо - а Еланор го слеваше със злобен поглед, впит в гърба му.

Ан видя Кел да стои и да оглежда няколко стари монети, а Джу да точи секирите си. Кийла стоеше до стълбите, увита с черния плащ ; тя щеше да бъде невидима по пътя към къщата й.

Когато видяха Ан да идва, Кел и Джу станаха и нарамиха торбите си. След няколко мига се зададе и Еланор, по-мрачна от всякога.

- Да тръваме вече! - подкани ги Кел.

Всички тръгнаха напред без да се бавят. Ан вървеше между Кел и Кийла, чиято ръка държеше. Кел си говореше с Джу, който беше отляво на него. Еланор вървеше няколко метра назад и гледаше към Ан и Кийла с тъжен поглед.

Гробището беше същото като миналата вечер. Еланор замахна с ръка и разпръснатите останки от скелети и полу-разложени трупове изчезнаха. Другите не обърнаха особено внимание на това, вече бяха извън гробищата.

По пътя към селото Кийла ставаше невидима при най-малкия шум и после всички (освен Еланор) се смееха развеселено при вида на някоя дребна животинка, пресичаща пътя.

- Ето я къщата ми, първата отдясно на пътя - Кийла посочи една голяма двуетажна къща, в която се помещаваще магическия магазин на Химбър. - вътре не влиза слънчева светлина, защитила съм я с няколко магии.

Ан се спря пред фасадата на къщата и я огледа - стените бяха тъмночервени, почти кафяви, рамките на прозорците бяха черни, стъклото беше червено, вратата беше двукрилна и триъгълна с малки червени прозорчета. Над вратата висеше надпис с бели букви на черна дъска ‘'Магически магазин''

Ан изкачи петте стъпала пред вратата, отвори я и петимата влязоха вътре. Кийла свали плаща и изчезна нанакъде. Мястото беше удивително - светлината беше изцяло червена, по целите стени на голямото помещение беше пълно с всякакви магически потребности. На една еднокрака маса лежаха два меча и си говориха за това колко е труден животът. На друга маса две дълги черни пера се състезаваха в бързо писане Кийла се върна изведнъж и посочи към левия край на помещението и останалите се смаяха - там имаше една огромна библиотека, пълна с магически книги.

- Живея тук съвсем сама. - усмихна се Кийла, докато галеше един черен заек. - Не ми е трудно, обичам това място. В последно време малко хора идват да пазаруват тук. Преди живеех в Стром, но големият град просто не е направен за полу-вампири като мен. Нямам нищо против да оставя къщата си така. Ще я заключа така, че само аз да мога да вляза.

Кийла започна да слага в чантата си всичко, от което се нуждаеше за пътуването. От останалите само Еланор използваше магии, но тя стоеше отвън - изобщо не искаше да бъде в къщата на Кийла.

Ан се чудеше дали Еланор изобщо ги чака отвън или си е тръгнала. Кийла го откъсна от мислите му, като поиска мечовете и лъка му, които Ан веднага даде. Магьосницата сложи дребен сребърен шип в лъка, докосна го с меча си и целия лък беше обвит в сребърен блясък. Тя поръси малко червен прах по остриетата на Ан, каза няккакви думи, докосна мечовете на Ан със своя къс меч и двата меча заблестяха в червено (не се виждаше много на червената светлина).

- Вече можеш да опънеш тетивата на лъка си и да се появи сребърна магическа стрела. А остриетата на мечоветете вече могат да секат остриетата на враговете ти с лекота. - Кийла се усмихна.

- Много ти благодаря, Кийла. Благодаря за всичко.

 Ан я прегърна нежно и прошепна:

- Ти си невероятна.

- Не съм. - прошепна Кийла.

- За мен си наистина невероятна.

- Наистина? - тя звучеше много радостна.

- Да.

Ан пусна Кийла от прегръдката си и двамата се гледаха в очите няколко секунди, когато врата се отвори с трясък и вътре нахълта Еланор, която беше много ядосана.

- Ан! - Изкрещя тя с ярост в гласа и замахна към него с чука си.

Ан отне чука от ръцете й с невероятна бързина и го остави на земята. Еланор тръгна да го хапе и да го удря, но Кел я хвана. Тя се поуспокои

- Еланор, ще се радвам да останеш, никой не иска да ни напускаш, но ако искаш,  си тръгвай. Решението е твое. Кел, пусни я.

- Не знам.- едва чуто каза тя. - Вече не знам дали да ти вярвам, Ан. Трябва да размисля. Насаме.

Еланор бавно и отнесено, съвсем неестествено за нея взе чука си излезе през триъгълната врата. Никой не проговори няколко минути сякаш очакваха всеки момент тя да се върне. Изведнъж Кел извика:

- Не е късно. Все още има време.

Той изтича навън и видя Еланор, облегната на едно дърво, да гледа отнесено в синьото безоблачно небе. Кел отиде бавно до нея и се вгледа в очите й. Бяха абсолютно сини, точно като небето. Тя сведе бавно глава и се загледа в лицето на Кел.

- Кел, защо идваш? Да не би да си помисли, че ще ви напусна толкова лесно. - тя се изсмя развеселена. - И все пак, благодаря, че дойде. - Еланор се усмихна и го прегърна. - Ан не би дошъл.

- Щеше да дойде, обаче го изпреварих - изсмя се Кел. - Тъй де, той не е забравил колко му е било приятно с теб. Но някак си... Кийла го привлича много повече. На негово място бих избрал теб обаче - усмихна се Кел.

- Тя е много добра, харесвам я и аз. Но Ан леко ме ядоса.

- Леко? - Кел отново се разсмя.

- Е, хайде да отиваме при другите, че много се забавихме.

Еланор подскачаше и си тананикаше до стълбите, а Кел се чудеше как толкова бързо тя може да забрави и да прости - тя беше просто забележителна, помисли си той. На Кел му дойде една идея, но той веднага я отхвърли.

Двамата влязоха в къщата на Кийла и Ан веднага каза:

- Еланор, много ти благодаря. Все пак реши да останеш.

- Е, кой ще се грижи за вас като ме няма? - Еланор беше весела както винаги.

Всички се разсмяха. Еланор оставаше. Много по-добре, отколкото да си тръгне, помисли си Ан. Тъй де, тя най-много разбираше от всички как да се бори с некромантите. А и усмивката й беше заразна.

Кийла заведе останалите в една голяма спалня и изчезна някъде из къщата. Кел, Еланор и Джу бяха ужасно изморени. Проснаха се на леглата и заспаха. Ан стоеше буден.