От доста време я следя във Фейсбук. Чета постовете й, разглеждам снимките и видеата. Няма да е пресилено, ако кажа, че се чувствам задължен да я проуча подробно. За мен тя е нещо като мисия.
Казва се Катрин Зотева. Красива е. Големи, дълбоки, изразителни очи и съвършени черти на лицето. Хубава коса и кожа. Усмивка, в която няма как да не се влюбиш на момента. Вероятно е имала много обожатели.
Катрин Зотева обаче е съвършена само от кръста нагоре. Преди две години е имала нещастието да бъде пометена от камион на пешеходна пътека. Счупен гръбнак. Тежка парализа на двата крака. Сега е в инвалидна количка. Много жална гледка. Направо ти се къса сърцето, като гледаш изтънелите й, безчувствени крака.
На едно от видеата тя демонстрира как се прехвърля от леглото в инвалидната количка. Сложна процедура. Особено потрисаща е гледката как подхваща краката си и ги премества един след друг. Късове безжизнена плът, топящи се мускули. А стъпалата й висят, клюмайки унило в отговор на движението на горната част на тялото. Контрастът е стряскащ. От кръста нагоре същинска манекенка, долу – пълно опустошение.
Но Катрин не се предава. Събира пари за операция в Израел. Лекарите са й казали, че има надежда. И тя се бори и ще се бори, докато не се възстанови напълно. Мнозина й съчувстват и искат да й помогнат. Тя е герой, пример за всички хора с увреждания.
Един ден решавам да се задействам. Обаждам й се и я моля за среща, за да обсъдим едно дарение. Тя се съгласява. Гласът й също е хубав, мек като кадифе. Уговаряме се да я посетя в дома й – тя рядко излиза, защото количката трудно преодолява разбитите плочки пред блока.
Звъня на вратата. Минават пет минути преди тя да отвори. На живо е още по-красива. Усмихва се мило, завърта количката си на място и ме повежда към хола. Изглежда крехка, но ръцете й са силни.
Предлага ми кафе, но аз отказвам, за да не я затруднявам. Вързала е косата си на опашка и гладкото й чело се е оголило по изключително очарователен начин. Иде ми да я целуна.
– Е, за какво става въпрос? – пита тя и отпуска млаките си длани в скута. Краката й, напъхани в тънък памучен панталон, са застанали леко накриво, явно бързайки да ми отвори, не е имала време да ги намести добре. Пантофите й са смешни, със заешки муцунки на върха.
– Проучих медицинските ви документи. Аз съм лекар – казвам.
Очите й потъмняват от тревога, нервен тик разтриса лявата й буза.
– Е и? – измърморва тя.
– Гръбначният ви стълб е прекъснат. Няма начин да се постигне каквото и да е подобрение. Вие ще останете парализирана до края на живота си. Тоест е безсмислено да се набират средства. Но вие набирате чрез множество кампании. Колко прибрахте? Двеста хиляди, триста хиляди?
– Знаех си, че някой ще ме спипа? – казва тя с въздишка и навежда глава.
– Ако не бяхте инвалид, щях да ви отлющя един шамар. Мошеничка! Какво си мислите? Че няма да ви вкарат в затвора, защото сте парализирана? Как не ви е срам да лъжете така?
Тя ме поглежда с насълзени очи.
– Парите не са за мен.
– О, я стига!
– Наистина!
– А за кого са?
– За грозните.
– Нещо не схващам…
– Помагам на десетина човека, които не могат да съберат пари. За изкуствената става на една старица, за операцията от рак на едно момиче от село, за рехабилитацията на едно момченце с церебрална парализа.
– И очаквате, че ще ви повярвам?
– На мен пари не ми трябват. Моето… приключи, както казахте. За тях обаче има надежда. Но не са красиви като мен и не могат да се справят… не получават нужното съчувствие. Затова им помагам.
– Така казвате вие, но…
– Знаех, че ще стане така. Подготвих се. В онази папка са всички документи и сметки. Какво съм получила и за какво съм платила. Уверявам ви, че нито една стотинка не съм задържала за себе си.
След половин час четене се убеждавам, че всичко е точно.
Коленича до нея и слагам главата си в скута й. Странен жест, ще кажете, но точно това ми е дошло отвътре да направя. Тя ме гледа леко стреснато, но устните й потрепват в усмивка.
– Моля ви, умолявам ви с цялото си сърце, не казвайте на никого! Още много хора се нуждаят от средства. Ако ме предадете в полицията, с тях е свършено. А и искам да се занимавам с нещо полезно. Иначе за какво ми е тази красота?
– Няма да кажа на никого – отвръщам и надигам бузата си от безплътните, безчувствени крака, които никога няма да стъпват по нашата грешна земя.
© Хийл All rights reserved.