(По действителен случай)
Бяхме заедно още от първи клас. Четирима големи беладжии. Цанко, Янко, Станко и моя милост. Освен че за разлика от героите на Дюма нямахме шпаги, другото разминаване с тях бе че ние не спасявахме ничие царско достойнство. Ничий авторитет. И не се борихме срещу сиви кардинали. Нашата земна мисия бе доста по-прозаична. Да създаваме колоритен детски хаос от нечувани до тогава момчешки бели - обилно напоени в глъч и смях. И наистина се справяхме успешно. Както в класната стая, така и по коридорите на училището. И то не един или три пъти. Явявахме се нещо като перманентна пакостна напаст в училище. Дори бяхме станали като квартетно нарицателно за неразбория. Чуеше ли се нещо за шум или нередност… Без значение в час или в междучасие… Всички погледи веднагически се насочваха към нас.
Какво толкова правихме ли? Ами простичко казано - палувахме. А колкото до някаква конкретика… Ето случката една например, която ей така на момента ми изниква… В едно от междучасията се го ...