2.Хлябът и солта

     Колко прекрасно и чудно е на човек да му замирише на прясно изпечен хлебец. Една такава, омайна миризма гъделичка носа. Тя дразни чувствеността на вътрешния мироглед, кара те силно и страстно да пожелаеш, да забодеш пръсти в кръглата пита, от която се вдига вкусната пара. Че като задълбаеш, стигаш до сърцевината, мека, бяла и пухкава, като на баба ти вълнената къделя, дето цяла зима е прела под светлината на газеника. И се усмихваш. Хлябът ти пари в ръката. Поръсиш ли го с шарена сол, от тази в която има чубричка, дива мащерка и още хиляди дъхави треви, и бутнеш ли залък в устата, душата ти се извисява до непонятни висини.

     Така е и в животът на човека – с хубавото лесно се свиква, с лошото, трудно се привиква, а и не се забравя, само онази рана, която е раздирала сърцето или проклела душата. Казват, че опареното, с масло се маже. За лютото – хляб и мляко трябват, а горчивото се преглъща леко с малко медец. Лекът за лошото, понякога е да те помажат с топла дума, да те нахранят и напоят с добрината, че тогава да ти дадат лъжичка вяра, че да преглътне човекът, това което му е отредила съдбата с помощта на Божията ръка.

      Марна и душна миризмата на квас се носеше из цялата странноприемница. Стойка вадеше последната погача от пещта. Дланите и червенееха, претоплени от горещината на хляба. Докато  го завиваше с дългия месал *(дълга тъкана кърпа, върху която са нареждали изпеканите хлябове, а после са ги загръщали отгоре) нейните очи се взираха в двамата мъже, спрели се един до друг, отвън на двора.”Като чирак и майстор са! Като по-голям брат, наставлява Митко, а Добри, кротко и  с усмивка го слуша.„ – помисли си тя.

       Две недели бяха минали от тяхната венчавка. Дълги като браздите по изораните ниви минаваха дните, още по-дълги, като виещата се покрай селото река, изтичаха нощите. Младият Добри се бе появил на веселбата по случай венчавката им, точно четиридесет и един дена, след като Кольо Дайрето напусна завинаги любимите си и на сърцето, и на душата хора. Скромен, лъчезарно усмихнат, Добри беше извадил една пара, че да хапне, каквото му дадат. И тихо, внимателно беше поздравил :

      - Да ви е честито, бате и како! Дълъг живот и като житата да сте, всяка година по-едри класове да берете! –здрависа се той с Митко, а после продължи:

      - Да знаете тука по нивите и лозета да хващат ратаи. Всичко мога да работя. И дърва режа, сека. А, случайно да има място, че каручката с магарето в двора да оставя, колкото струва ще си платя, а аз тамо ще спя под звездите.

 Митко се дръпна малко встрани, обходи с поглед разрошените немирни кичури, пшеничени коси, високото чисто чело, земните топли очи, които пъстрееха, като раззеленили се ливади, и като се усмихна бавно, с някаква топла тъга в гласа, рече:

       - Щом ти трябва работа, добре си дошъл тук! При нас, ще да има много занапред, а и през зимата. И навън няма да спиш. В общата стая ще се настаниш, а по-нататък, ако каже Стойка, ще да пристроим още нещо.

Младото загоряло, от вятър и слънце, лице на Добри, странно се озари. Една ти такава, лукава, по детски усмивка, заигра по устните му, а младите му очи засветиха щастливо.

       -  Бре, бате, с теб съм! Добри ми казват, ма може, както ти е угодно, така да ми викаш. И магаренцето, малко луда глава е, ма иначе е кротичък и хитър си е моят Петър. – и като каза това той намигна към Митко. А, онзи, като се разсмя изведнъж, ей така от сърце, що люде, бяха останали по масите, се чудеха от пиенето ли е или сън ще да е звукът от живият руен смях на мъжът.

        Оттогава двамата станаха неразделни. Излезе, че момъкът не беше учил, знаеше да пресмята на пръсти, но да пише и чете не можеше. Митко, докато работеха и чертаеха  планове, взе, че почна да го учи на А и Б, и нататък. А Добри попиваше, виждаше се че жаден беше той за знания, ама съдбата на безродния, бедния и отритнатия беше да тъне в непросветлението. Макар и млада, новата държавица с векове беше съществувала, скрита за света, а и светът беше скриван от нея. И сега, като суха земя, след пороен и бистър дъжд, канеха се учени глави, чуждоземци, че да научат народът как се гради ново и как по-добро. А Митко знаеше много. Пътувал беше, гледал и учил. Записвал си бе по тефтери, това що му се виждаше чудно и трудно за запомняне, а другото сам бе обмислил и преценил, че е лесно да се запомни и направи.

       И сега чудно и беше на Стойка, как сама беше тя преоткрила новото в Митко, неразбраното от нея, когато бяха млади. Ама с това, застрада още повече сърцето и. Нейната тъжна душа, неразбрано беше почнала да се стреми към неговото мъжко одобрение. „Ах, Кольо, ама и ти си един! Така да го почерниш с мене!” – страдаше вечер тя, когато едва   задрямваше за някое време в стаята, където сега двете с Марга спяха. Само първата вечер я заведе той в бялата двукатова къща. А леля Ленка, тръпнеше цялата от чувствата що таеше сърцето и.” Боже! Боже! Най-после да го видя и аз, чедото ми, задомено! Сине, благословен да си, и Стойчето с тебе! Ще да омекне сърцето и. Време трябва. Ама знам аз, че ти Мите, като обичаш, може и глас да не даваш, мама, ама го правиш за цял един живот, че и отгоре. „ – и като се прекръсти, тя вместо да подаде ръка да я люби снаха ѝ, взе, че я прегърна, като родна дъщеря, и празната половина, останала самотна след смъртта на Стоила се изпълни с нов лик за любов и топла майчина грижа.

   Митко тихо отвори вратата на стаята. Подредена, нагласена, прекрасно беше всичко в нея и си личеше, че с обич всичко е създадено, и за обич да възкръсне е готово. Стойка влезе бавно,едва, но Митко не я последва. Преди да затвори вратата, той само тихо и каза:

   - Не се тревожи Стойче, язи не съм ти такъв жених.Ще спя в съседната стая, ако нещо ти трябва викни. А утре, като мине нощта за адета, ще спим в ханът. Двете с Маргето в стаята, а аз в помещението.

   След това изщрака тъжно резето. И така, до сега. Тъжеше още Стойка, но някак повече за това, че сега Митко нямаше вече да усети какво е щастие и любов, какво е да живееш с човека, когото е избрало сърцето ти. Почерни го тя, но разбираше, защо се е съгласил. Братя бяха и щом Кольо го е поискал, значи Митко щеше да го стори.

     От край време жените нямаха права по тази земя. Не можеше една сама жена да наследява наследство и ниви, имане. Собственост беше още от мома, първо на баща си, а после на мъжа си. Жените служeха за разменна монета, къде за повече власт, къде срещу дълг, като Марга, а още по-лошо беше, ако сиротно остане някое момиче от по-рано. Съдбата му беше най-страшната. В новосъздадената държава, права имаха само децата, що се раждаха мъжки, останалите бяха пепел под краката на господарите си. Със завета си Колето не само беше запазил наедно всичко, що беше наследил и надградил от дедите си, но и беше написал първата нова история за това, как жена може да има право да наследи от мъжа си.

Следва продължение...