1.

Възкресение

***

     Душно и тъмно беше в стаята, закрити бяха прозорчетата, да не влиза директно светлината на отиващия си ден. Митьо наведе глава, за да мине през ниско поставената врата и влезе, а очите му веднага се устремиха към празното легло.

      - Търсиш ли някого? – тихо, спокойно прозвуча гласът на приятеля му, но имаше и още нещо, което трептеше, вибрираше скрито в звука и нашепваше за отдавна потискани чувства, за тъга, примесена с щипка вяра.

     - Теб. – отвърна му Митьо и сърцето му жално затупка в гърдите. Десет дълги години не беше виждал това лице, а то сега, като че ли не беше на Кольо, а на някакъв непознат и изпит от мъка човек. Болният беше поставен седнал на плетен стол встрани до един отворен прозорец. На слабото измъчено лице, сякаш изведнъж се появи, едно такова, одухотворено изражение, една такава примиреност и радост, че отведнъж се измени и въздухът в стаята. Пламъкът още светеше в живите очи на мъжа, сякаш току-що осъзнал, че нещо важно се случваше и че беше се изпълнил един негов блян.

    - Братко, чаках те и се молех жив да си! – с неописуема вяра, прозвучаха думите на Кольо. Митьо целият потрепери, в опит да обуздае  избликналите отвътре чувства, които го завладяха и обагриха в дълго сдържана братска обич цялото му същество.

    - Коле! Брате, къде ще да ходиш? – простена той и падна на колене пред стола.- Не те пускам, да знаеш!

И той обгърна с ръце, слабото изпито тяло на своя приятел, като че ли държеше най-милото, и като че ли с това щеше да спре душата да полети освободена от тленното и устремена  към простора.

    - Ех, Митко! – тихо зашепна Кольо и постави ръката си на рамото му. – Къде беше толкоз време? Остави ни тука, сираци със Стойка, да те мислим!

     - Брате, брате! – тихо заповтаря Митьо.

Стиснал здраво всичко в себе си Кольо се ослуша, но стъпките на Стойка звучаха глухо, някъде из странноприемницата. „Значи, нямаше да чуе!” – доволен въздъхна той и потупа гърба на приятеля си, за да се изправи и погледне към него. ”Какъв мъж си станал само! - с благоговение си помисли Дайрето.- Браво, Мите, браво брате!” И се усмихна, като се сети за това що беше видял преди малко, скрит зад черджето, покриващо прозорчето. Вярно, гледаше отстрани и малко далече беше, за да чуе всичко, ама не беше той будала. Чу талигата и виковете на онзи.Видя и как се приближи Митьо, и колко несигурно стоя скрит зад отворената порта, сякаш готов да се върне и да не влезе. А, после, му се насълзиха очите, като стана свидетел на онова, което се случи. И сърцето му възпя милостта Божия, дето беше върнала приятеля му при него.”Ти възкръсваш Исусе, ама и хората покрай тебе! – като молитва се изтръгна от душата на Кольо. Беше се молил и беше получил. Искал бе – дадено му беше. Сега оставаше да изстрада мъките на последните си часове, но преди това да приключи  и подреди земните си дела, а и борча да си върне…Дългът му нямаше изплащане на тази земя, но той трябваше поне да опита.

      - Чуй, ме Мите, имам една молба към тебе, преди да изгасна за този свят. – обърна се той към приятеля си.

       - Стига бре, Коле! – разсърди се някак Митьо,но онзи го спря:

     - Слушай ме, достатъчно от тебе вече си давал! Стига се отказва от това, що само Господ може да ти вземе! – Кольо се развълнува и задиша учестено, - Послушай ме! Всичко съм обмислил и вече съм го сторил. Връщане назад няма! Само се молех жив да си и Бог чу молбите ми.Останалото с негова помощ ще да се нареди.

       - Коле! – отново възнегодува Митьо.

      - Не ме прекъсвай, зная си аз, че гасна вече! Само за нея и за тебе ми е тревогата! Всичко ви прехвърлих на двамата. Така, както искам и да продължите заедно да живеете. След мене, само, вие ще останете… - гласът на болният се прекърши и той спря.

        - Не може така брате! Още си жив! – възнегодува Митьо.

      - И ти живееше десет години, далеч оттук, ама като мъртвец си бил. – и като видя Кольо, че приятелят му наведе някак виновно глава се усмихна, хвана здраво ръката му и продължи. – Мите, зная аз! Зная и години мира не ми даваше това. Така се надявах, да си намерил щастието си!Ама откакто се разболях, обратното взех да се моля, заради нея и заради себе си.Ти си ми спасението.

Митьо мълчеше. Гледаше той с укор своя приятел. Разбираше го, но не му се щеше той да е този, който хем щеше да загуби, хем и да спечели от всичко. Какъв беше животът? Такъв странен, като панаирска въртележка, а човек се учи как ще изглежда светът му, чак, когато се качи на нея и шеметно се завърти.

Изведнъж, Кольо сякаш се притесни и напрегнат от мълчанието на аратлика си, побърза да пита:

       - Ако ти нещо си изстинал…

      - Спри се! – тихо му отвърна Митьо. – Ще вземе да те чуе. Помисли си, как ще да се чувстваш на нейното място.

Но вместо Кольо да посърне или да се почувства виновен, той още повече се окрили и радостно му стана на душата: „Ех, брате, ама и ти си един! Все за другите мислиш, а за тебе нито тя, нито аз се замислихме. Знаех си аз, че като замина набързо, имаше нещо гнило, ама на, парясник съм, а не приятел, аз за тебе. А, твоето? Твоето свети, сигурно, там горе и топли одаята на Господ, който още не те е прибрал при себе си, само, защото има нужда от такива, като тебе по земята ни.”На глас Кольо продължи:

     - Писал съм всичко и ханът и земите на теб и Стойка. Има го на документ, но съм го обвързал със задължение.

Митьо го погледна и рече:

      - Какво е?

      - Да се ожените след четиридесетият ми ден.

В стаята се възцари тишината, някак тежка и пиперлива.

      - Тя няма да ще, а и хората…- започна Митьо.

      - Ти за това не мисли, а и за хората. Последна воля ми  е това – никой няма да оспори, що съм заръчал. И попа знае и клетва е дал. – издума му Кольо, поставил сега ръце от двете страни на стола и почти, като че ли ще се изправи се беше навел напред.- Ти само ми обещай че ще го направиш!

      Митьо приседна леко на края на одъра,зашеметен беше, объркан и тъжен.Какво да каже? Можеше ли да откаже, да не изпълни волята на човека, що обичаше повече от себе си!Не! Това той не можеше да направи, но в сърцето му се сви болката: „Тя, как ще гледа мене, като ще знае, че вече него го няма?”

      - Мите? – простена умолително Кольо.

    - Ще го направя. – и като вдигна глава и погледна право в очите на приятеля си, се врече: - Заклевам се!

    Напрежението по изпитото Кольово лице, сякаш изведнъж се отцеди, мракът изчезна, а на место него се разля една светла и топла надежда.

     - Знам, че ще ти е тежко, брате, но и знам, че всичко, ще бъде наред! – някак истински прозвучаха думите на Кольо. – Едно ако се разтури, Бог дава камък, да се построи ново, а то винаги е по-добро и по-здраво от предишното.

    Пред вратата се чу шум от стъпки и двамата мъже едновременно вдигнаха глави и отправиха жадните си погледи, към жената застанала на прага.

      - Непознатата се свести. – тихо продума Стойка, и се загледа към мъжа си. – Ти добре ли си?

     - Бива, Стойче, като за болен. – усмихна се нежно Дайрето. В сърцето му вече нямаше тъга и тревога. Щеше да си иде спокоен, че е отредена и гладна няма да остане след него.„ А и Господи, благодарение на твоята милост, ще пребъде, това, което аз имах през тези десет години. На заем ми беше, ама си връщам борча. Останалото по твоята воля да бъде!”

***

    Митьо последва Стойка в общото помещение и седна срещу мястото, където непознатата се беше изправила и подпряла на стената.

         По-добре ли си? – запита я той. – Ако те боли силно нещо, ще пратим спешно за доктора, а иначе утре ще дойде, да те прегледа.

Тя притеснено стискаше с двете си ръце, антерията си отпред, сякаш искаше да скочи и да избяга надалече.

            - Не се страхувай, той не е като мъжа ти. – тихо започна да я успокоява Стойка.

           - Той няма вече да се върне и да те търси. Ще ми кажеш как са ти имената и откъде си, че да пратим от града телеграма, да се развали, това, което ви свързва. – заговори, някак отчуждено, но меко Митьо.

         - Марга се казвам. – мелодично отвърна момичето. Защото, всъщност сега, отблизо, човек можеше да различи, че беше много млада.

           - На колко си години? – продължи да разпитва Митьо.

           – Скоро навърших осемнадесет. – отвърна, тихо, то.     

„Млада е, ще се справи, тогава и с трудностите в живота.” – си помисли той.

          - От кога си женена за мъжа си? – попита момичето Стойка.

         - Не съм венчана. – тихо и със срам в гласа отвърна момичето. – От Влашкият край съм, останах сираче, и уйко ми ме даде на този, да си плати борча, дето беше направил. Викат му Кочо Лихваря, щото заема по някоя пара, когато човек закъса, а после му съдира кожата от гърба, дорде да си ги върне с лихвата.

Стойка погледна към Митьо, а онзи, замислен седеше още на стола и като че ли не слушаше вече момичето.” Няма да стане, ще я оставя тука. Едва се е върнал и приказки да има. Нека, поне, малко леля Ленка да му се порадва спокойно, а после, каквото той си реши.” – си помисли тя, а на глас рече:

           - Имам нужда от помощник в хана. Ще видим какво може да вършиш, а това, което не знаеш, ще те науча. Само че нямам друга стая, освен общото помещение и за начало ще спиш в тази зала, а после ще видим, какво ще измислим.

Лицето на момичето се озари от едно, такова очарователно изумление, което украси младите и хубави черти. Виждаше се, че се радва и като скочи, забравило за слабостта си, извика:

           - Наистина ли, наистина ли ще мога тука да остана, да работя за покрив и храна?

           - Наистина . – кимна и Стойка.

           - Господ да Ви поживи! – задави се в сълзите си младото момиче, - Мира, няма да имам, докато не се изплатя. Незнам колко сте дали, за да ме остави Лихваря, но не е било малко.Ще работя, че да Ви се изплатя.

На Митьо му беше дошло в повече от дългове и борчове в този ден и като се изправи,  бавно рече:

          - Аз ще си ходя. Ако има нещо при Кольо, прати да ме повикат.

Сърцето на Стойка трепна, но тя се усмихна и сама се укори: „Какво си заподскачало, тука си е вече и е добре, а и Кольо покрай него ще се закрепи. „

         - Ще да минеш ли утре? – плахо на глас го запита тя, като го изпровождаше до вратата.

         -Тук ще съм. – отговори и той, но не я погледна, а продължи към портата и свърна по посока на селото.

         Тя се загледа след него. В неговата походка и държане имаше нещо ,което и напомняше на ранено животно, което знаеше, че е обречено да умре, но продължаваше да се движи, сякаш по-бързо да дойде краят.

Следва продължение...