Беше в началото 90-те. България изпращаше за пръв път мироподържаща мисия извън границите на страната под егидата на ООН…

Самолетът захождаше надолу доста рязко, поне така си помисли Георги. Целият корпус се тресеше. Разбира се беше невъзможно пилотът да беше пиян, успокояваше се българинът. Най-вероятно пилотът бе военен и така си и беше свикнал да лети. Поне на това се надяваше. Все пак бе нормално летецът да беше военен  - самолетът превозваше военни - третия контингент на българската мисия за Камбоджа. А пък може и пилотът все пак да беше пиян.

Войниците се мъчеха да погледнат през илюминаторите. Повечето от тях не бяха виждали друга страна, друга природа, освен тази на България – рядко някой бе излизал от страната в близкото минало, по времето на комунизма. Още повече, че не летяха за къде да е, а за такова екзотично място като Камбоджа, с джунгли, интересни хора, където влажната горещина се сменяше внезапно с проливни дъждове. Те гледаха в джунглата, над която прелитаха и с известна доза притеснение - там бяха Червените Кхмери, които щяха да се опитат да осуетят предстоящите избори в страната.

- Абе, докторе, тоя не лети ли много лудо? - Георги чу до себе си да пита войникът, който беше по специалност и шофьор и с който се бяха вече запознали и поговорили по време на полета - казваше се Иван.

- Може би се пази на не го свалят. Със сигурност си знае работата. Не се притеснявай. Няма да ни качат на самолет с пилот, който не знае да лети.

- Абе де да знаеш - промърмори Иван.

Самолетът се удари в пистата грубо. Двигателите завиха на висок тон. След малко машината намали и спря. Войниците се разшумяха, започнаха да стават от местата си и да вземат раниците си от багажните помещения над тях.

Няколко автобуса ги чакаха пред самолета. Качиха се и след половин път час стигнаха до базовия лагер.

Георги и Иван отидоха заедно да доложат в щаба. Нямаше време за дълги разговори - беше необходим лекар навътре в страната, където бяха разположени български части. Необходим му беше шофьор.

Георги се обърна към Иван, който чакаше на опашката зад него и го извика при себе си:

- Иване?

- Кажи докторе?

- Ти си шофьор нали? Кара ли ти се 300 километра.

- Кара ми се, що да не ми се кара.

- Ще ме закараш ли дотук - показа му Георги на картата, която му бяха дали - на нея бе отбелязан български лагер в град Х.

- В лагера ще ти дадат някакво друго разпределение - каквото им е нужно. Разбрано? - допълни полковникът отговорен за разпределенията на персонала, седнал зад маса пред тях.

- Тъй вярно г-н полковник.

Двамата с Георги излязоха навън. Един войник ги заведе до снаражението им. На маси разположени зад постройката на командването; в щайги, поставени направо върху червеникавата почва или на маси бяха наредени различни оръжия, от които да си изберат - каквито и колкото си поискат. Двамата се спогледаха със щастлив блясък в очите. Оръжията се състояха от автомати Калашников, гранатомети, гранати, пистолети; имаше и тежки картечници и други такива творения. Двамата взеха няколко гранати, по автомат всеки, пълнители и гранатомет със снаряди и разбира се каски и бронежилетки. Погледнаха войникът, с когото бяха дошли, като за позволение. Войникът само сви рамене. Изглежда, че тук оръжието се раздаваше в количества в зависимост от необходимостта и желанието на човек да е добре запасен.

След избора на оръжието войникът ги заведе до возилото им - чисто нова УАЗ-ка. Георги и Иван се качиха, донякъде учудени, че нещата се развиваха така скоропостижно, Иван стартира двигателя и с ръмжене джипът потегли.

Скоро Георги осъзна, че Иван си разбираше от работата - лесно се управяше със познатите на Георги като “твърди” скорости на УАЗ-а и се ориентираше прекрасно в пътната обстановка - минаха през части на Пном Пен, където движението беше доста осложнено - превозни средства, се смесваха с тълпи от хора, велосипедисти и домашни животни.

Георги се задоволи да бъде навигаторът с автоматът готов за стрелба в краката му. С това поне би могъл да е полезен. Скоро излязоха от града и тръгнаха по прашен черен път. На откритото се чувстваха по-уязвими, още повече - знаеха, че Кхмерите бяха в провинцията. Концентрирани да не се загубят и като внимаваха за потенциални опасности не им беше до разглеждане на пейзажа, въпреки чудесата, покрай които минаваха -  оризищата, джунглата, тук-там се прекъсваха от малки селца. Иван натискаше газта, движеха се бързо по неравния път. След около два часа път се смрачи. Небето и земята пожълтяха. Заваля дъжд като из ведро. Откритата УАЗ-ка със скорости превключени на 4x4 друсаше, ръмжеше недоволно, но дърпаше напред по калния път, леко поднасяйки на завоите. Кола чудо, мислеше си Георги. Или може би не беше джипът, а Иван който хванал здраво волана, вир вода, забил поглед напред, все успяваше някак да го задържи на хлъзгавия път.

Както изведнъж започна, дъждът така и спря. Срещу тях пекна жарко слънце.

Продължиха по криволичещи черни пътища докато се стъмни. Нощуваха в УАЗката на пътя до едно оризище на смени - единият пазеше докато другият спеше.

Сутринта поеха пак по пътя. На обяд навлязоха в град Х. Минаха под бариерата на българския лагер и паркираха пред малката постройка, която служеше за ръководен пост.

- Стигнахме, докторе - каза Иван.

- Да си жив и здрав. Прекрасно се справи.

- А, какво пък толкова. Благодаря, все пак - каза скромно Иван. Да си  жив и здрав и ти.

Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха. Георги влезе в командния пункт. Посрещна го полковник ДИмитров. Хвърли поглед на документите му и без много церемонии го въведе в ситуацията:

-Петров, утре има конвой до полевия лагер до Б. Това е малко село. Както знаеш изборите са след около два месеца. Твоят лагер отговаря логистична подкрепа, снабдяване и здравна помощ за контингента ни в тези населени места - подаде му Петков карта, на която бяха обозначени няколко малки градове и села, повечето разположени в или около джунглата- Ако имате нужда от екстракция с хеликоптер ще се свържете с френските части. Те ще осигурят въздушен транспорт до болницата - немската болница тук. В лагера ще има още един лекар. Предоставени са и две линейки. Начислен ти е шофьор. Всъщност всичко необходимо ще научиш в лагера. Той функционира от известно време, там ще те въведат в обстановката. За първи път ли служиш тук?

- Тъй вярно, г-н майор. - рече стегнато Георги.

- Виж, разбирам как е. Малко изненадващо те хвърляме набързо на фронтова линия, но спешно имаме нужда от лекар. Просто пази се и всичко ще е наред. Свиква се. Някакви въпроси?

- Намам г-н майор.

- Добре. Отиди да си починеш в спалните помещения. Вечерта конвоят тръгва.

…

Линейката газеше калта. Сезонът на мусоните беше започнал и валеше почти всеки ден. Валеше и сега. Караха към преден пост, където войник се бе наранил. Георги седеше до шофьора Цветан и си мислеше какво ли го чака. Бяха докладвали за счупване на крака. Георги бе от два месеца вече в Камбоджа. Беше рядкост да има сериозни наранявания като това - повечето бяха стомашно-чревни разстройства, паразитни и разбира се повече от достатъчно венерически заболявания от общувания с местни проституъки. Един единствен път в неговата зона на грижа войник се бе прострелял сам в крака.

Георги също бе разбрал какво е да стрелят по теб - беше му се случило на няколко пъти. От далече, но все пак определено не бе приятно.

Стигнаха до поста. Беше сумрак, фаровете на линейката осветиха картечно гнездо на кръстопът, с отворено поле от двете страни. Знаеше, че има малко селце наблизо.

Два войника се показаха над ръба на постаените една върху друга, пълни с пясък торби.

Георги излезе от линейката и  се приближи към поста, нарамил лекарската си чанта; Цветан го следваше с носилката.

- Редник Радев. - приближи се до тях и се представи единият от войниците.- Антон, редник Киров, де, тука си, такова, счупи крака. Тук е и Георгиев.

- Как го счупи?- попита Георги, докато вървяха заедно към гнездото.

- Ами падна в един канал. Отиде да се изпикае и...така. - каза несигурно Радев.

Стигнаха гнездото. Оказа се сериозна открита фрактура на крака. Фемурът се виждаше, пробил кожата, но за късмет изглежда нямаше засегнати големи кръвоносни съдове и кръвозагуба. Радев и Георгиев бяха вързали крака с бинтове към автомат, по такъв начин ефективно обездвижвайки го.

- Антоне, чуваш ли ме? - наведе се Георги над пострадалия.

- Чувам те.

- Боли ли те?

- Боли, мама му стара.

- Ще ти дам нещо да не те боли. С инжекция.

Георги инжектира морфин. Внезапно го осени съмнение.

- Ти пи ли довечера?

- Не.

- Пак те питам, пи ли? Много ли пи? Морфин ти сложих.

- Не съм - изстена Антон и обърна главата си настрани.

Радев се приближи и каза Георги настрана.

- Ами такова, докторе...той си има приятелка тука, в едно близко село. И тя дойде да го види. Не падна защото е пил. Като я изпращаше и падна в канала.

- Разбирам. - Георги се обърна към шофьора си - Цветане, ела.

Двамата преместиха Антон на носилката и Георги му сложи система.

- Извинете докторе - намеси се Радев. Очите му бяха големи.

- Кажи.

- Ами, вие никой не докарахте с вас. Ние тука с Георгиев само двамата ли ще останем?

Георги го погледна и каза успокойтелно:

- Не се притеснявай, мойто момче. Ще ти пратят някой. Още утре сутринта.

- Ама понякога се стреля тука.

- Като се стреля и ти  стреляй, мойто момче,- рече Георги. Стана му малко мъчно за двамата войници и допълни - Утре ще дойде подкрепление.

Георги и Цветан пренесоха ранения в линейката и потеглиха. Беше станало съвсем тъмно. Георги стоеше в задното отделение на линейката при болния. Отзад нямаше врати, беше открито. До себе си имаше автомат - за всеки случай. Свърнаха към джунглата. Пътят беше неравен и колата доста друсаше. За щастие раненият беше заспал дълбоко.

Дъждът се усили. Намалиха скоростта, Иван се взираше напред през предното стъкло, фаровете едва пробиваха през мрака и дъжда напред.

Когато минаваха през по-тесен участък от пътя Георги чу трополене по страната на линейката. Зад един храст между дърветата видя да проблясва нещо, после пак. Пламъче. Изведнъж разбра какво се случваше. Някой стреляше по тях! Не можеше да чуе стрелбата от дъжда.

- Цветане, стрелят ни! - извика той на шофьора. Цветан натисна газта, караше като побъркан напред, линейката се люшкаше, като пияна. Георги изстреля един два- откоса с автомат назад, към изчезващия в тъмнината храст. След половин километър шофьорът намали скоростта и продължи по-бавно.

- Всичко, наред ли е докторе? - попита той и се обърна назад.

- Добре сме. Карай внимателно.

Продължиха с предишната бавна скорост. След около половин час Цветан спря.

- Какво става Цецо?

- Не ми е добре.- каза шофьорът и в следващия момент повърна малко на предната седалка. Беше кръв.

- Какво ти има?

- Оххх, боли ме корема.

- Така друг път ставало ли ти е така?

- Ставало ми е.

Георги слезе от линейката и отиде до кабината на шофьора.

- Язва ли имаш?

- Да, докторе. От отдавна.

- Как въобще са те пуснали тука...Ела отзад да легнеш на носилката. Трябва да ти сложа система и на тебе.

- Защо? Сериозно ли е положението?

- Ще се те оправим - каза успокоително Георги, въпреки, че самият той въобще не беше спокоен.

- Съжалявам докторе. Аз отдавна я имам. Боли ме корема от време на време, но си пия сиропа.

След като настани Цветан на втората носилка в линейката сложи му система и провери как е Антон, Георги се качи на шофьорското място и подкара линейката.

Освен, че бе кален пътят започна и да се наводнява. Георги не виждаше къде кара, само джунглата от двете му страни беше ориентир. Знаеше, че е близо до лагера, но не знаеше колко близо. Изведнъж колата се удари в нещо, подскочи, и после предавките завиха недоволно. Моторът загасна. Георги запали отново, но линейката не потегли.

- Да го еба…- изпсува той и слезе. Погледна отдолу под колата и видя какво беше станало - бе ударил голям камък и бе счупил полуоска. С колата бяха дотук.

Дъждът валеше силно и беше тъмно като в рог.

- Цветане, как си?

- Боли ме корема.

- Лагера е някъде наблизо, нали?

- Да, трябва да е някъде напред, защо?

- Ами, преебах колата. Счупих полуоска.

- Оххх.

- Ще ви оставя тука и ще отида за помощ. Имаш си автомат нали?

- Да. Гранати също.

- Добре. Ще дойда, колкото мога по-бързо. - каза Георги и тръгна. Иван искаше да добави нещо, но се отказа и седна. Подпря се на гърба на кабината и намести автомата в скута си, изпсува и зачака.

След половин час Георги газеше във вода до глезените, и едва вървеше. В далечината видя светлина. Прожектори осветяваха пътя. Най-накрая стигна до входа на лагера. От бариерата на пътя също го видяха и се развикаха:

- Stop! Stop! Don’t move!

- Приятел, Приятел -  изкрещя им Георги и хвърли автомата настрани - Българин съм. Доктор Петров.

- А, докторе, ти ли си? Къде е линейката?

- Остана назад. Счупи се полуоската.

- Егати късмета. Е как пък ще счупите полуоската?

- Еми ей така. Някой трябва да ни издърпа. Имам двама тежко болни в линейката.

- В лагера един камион докара провизии, но не знам кой го кара. Тук е лудница. Стреляха по нас цялата вечер. Внимавайте.

Георги намери автоматът си във водата и влезе в лагера, който бе потънал в мрак. През пролуката между вратата и касата, Георги видя че в едно от складовите помещения имаше светлина. Запъти се натам. Отвори вратата. Около маса в центъра на малка, опушена в цигарен дим стая бяха насядали петима мъже. Бяха подпряли автоматите си по стените. В центъра на масата имаше пари - долари и няколко празни бутилки от уиски. Мъжете държаха карти в ръце. Сякаш движени от една и съща воля картоиграчите се обърнаха като един и се взряха в Георги. Той леко се смути.

- Аз, такова... Шофьор ми трябва.

- Ей, докторе, ти ли си бе. - Георги разпозна Иван, шофьорът който го бе докарал от Пном Пен. Седеше в края на масата, обърнат срещу вратата, гол до кръста.   

- Иване, аз съм. Какво правиш тук?

- Днес докарах храна в лагера. Сега с това се занимавам. Карам камион.

- Слушай, Иване. В голяма беда съм. Двама човека са с мене в линейката. Тя се счупи на два километра от лагера. По пътя стреляха по нас.

- Няма проблеми. Ще дойда с камиона и ще те издърпам. Само, да си доиграем ръката, че не може.

Войниците доиграха ръката. След пет минути един от тях прибра купа от средата на масата, които по преценка на Борис беше към пет-шестотин долара. Иван стана от стола, сложи си ризата и отгоре бронежилетката, после взе автомата и каза:

- Готов съм. Хайде да вървим.

...

Издърпаха с камиона линейката до лагера. Обадиха се с радиостанцията на френската база. След малко от радарната будка дотича радиста.

- Докторе няма да стане. Не искат да дойдат. Стреля се. Страх ги е да няма гранатомети.

- Какви гранатомети? На шофьорът ми му кръвнала язвата и имам войник  с открито счупване на крака. Каза ли им го това?

- Всичко им казах. Отговориха ми утре сутринта най-рано...или на обяд.

- Е сега какво да правим?

- Амиии - помисли радиста- То за такива извънредни полети с по-висок риск се плаща повече...

- Е какво?

- Ами те французите няма да летят за повече пари, но има руска база наблизо. Те може и да дойдат.

- Какво чакаш бе, човек. Свържи се с тях.

След около половин час вертолетът долетя. Клоните на дърветата около лагера се разклатиха от приземяващата се машина. На Георги му направи впечатление дори и в тъмното колко опушен беше ветролета, тук-там с вдлъбнатини от куршуми.

- А само реди шест месеца бяха чистак нови. - коментира радиста замислено.  

- Благодаря, че дойдохте - каза Георги на руски на пилотът, който слезе от ветролета. - Имам двама ранени. Трябва веднага да ги закараме до болницата.

- Ти лекаря ли си? - попита пилотът Георги, който кимна - Трябва да дойдеш с нас.

- Да, знам - Георги се обърна към другия лекар на лагера, който стоеше до него.- Чавдаре, ще се върна колкото мога по-бързо.

- Добре.

Георги се обърна към Иван.

- Много съм ти задължен. Много ми помогна тази вечер.

- Не се притеснявай, докторе. Нали за тия момчета беше.

Натовариха ранените на хеликоптера. Георги се качи след тях.

- Извинете - каза в микрофона на пилота. - може ли по-бавно да излетите? По-добре за болните е.

- О, разбира се, бих го направил, но ако се стреля е опасно - отговори му пилота.

Двигателят на хеликоптера забуча с по-висок тон, перките се завъртяха и… на Георги му се струваше че щеше да пропадне през пода от ускорението. Хеликоптерът се наклони рязко напред и още по-рязко се издигна до върха на дърветата, после полетя направо. Лагера изчезна в тъмнината. Пилотът летеше ниско, едва ли не обираше върховете на дърветата.

Скоро кацнаха. Чакаха ги два екипа. Преместиха двамата болни от ветролета на носилкатите. Георги се обърна и махна на пилота на хеликоптера. Той кимна, вертолетът се отлепи от площадката за кацане, двигателят му зави, вдигнаха се пръски и след това машината ускори лудо и изчезна нагоре в тъмнината и дъжда.

…

Така се случи, че Георги можа да остане за известно време в комплекса на германската болница. Имаше право на отпуска и му наредиха да я вземе - имаше проблем с намирането на превоз до полевия лагер. За пет дена Борис живя за сметка на германците. Настаниха го в нещо като хотел към болницата. Комплексът имаше петдесет метров басейн с кула, в който Георги плуваше всеки ден. Персоналът в болницата го пусна да разгледа болницата. Правеше му впечатление модерното оборудване - операционните приличаха на вътрешността на космически кораб.

…

Скоро ваканцията на Георги свърши - намери се превоз и го върнаха в лагера. Следващите две седмици имаше много работа. Покрай дъждовете войниците се разболяваха от дизентерия и паразитни заболявания. Иван бе зачислен за шофьор на линейката на Георги, сега, когато Цветан бе болен. Двамата с Георги пътуваха от лагера до постовете, а във времето, когато беше свободен, Иван караше и камиона за снабдяване. Минаха две седмици, в които бяха много заети. Никой нямаше време много за спане - Иван най-малкото от всички. На всичкото отгоре постоянно валеше. В един от тези дни Георги трябваше да ходи пак за случай до близко село. Лагерът беше потънал до колене във вода. Георги търси Иван дълго време. Най-накрая го намери в едно от складовите помещения. Беше се проснал по гръб на дървена скара, облечен с бронежилетка, ръцете и краката му отпуснати във водата. Спеше непробудно. Георги затвори вратата и го остави да почива. Все щеше да намери някой друг да го кара този ден.

…

Най-накрая шестте месеца на мисията на лагера свършиха. Изборите в Камбоджа бяха преминали. Българската мисия, беше минала успешно.

Георги стоеше на бариерата на лагера и изпращаше последния конвой. Много неща щяха да бъдат изоставени в лагера - Георги се чудеше на тази разсипия, но ООН-то си знаеше.

- Като минаваше край бариерата Иван слезе от камиона, който караше, отиде при Георги и се здрависа с него.

- Е докторе, до нови срещи.

- И на теб. Пази се. Още колко ще останеш в Камбоджа?

- Месец и пловина.

- Аз си тръгвам утре от лагера. Отивам в Пном пен. Оттам след два дена летя за България.

- Ами ако имам път към София ще ви се обадя.- бяха си разменили телефоните.

Постояха малко един до друг. Нямаше какво да си кажат, но не им се разделяше.

- Малко е тъжно, нали? - попита Георги

- Кое?

- Имам в предвид лагера. Как го разтуряме...

- Е, да... А, докторе, да ти кажа ли една клюка?

- Какво?

- Онова момче - със счупения крак?

- Антон ли имаш впредвид?

- Да. С тукашната приятелка.

- Е?

- Ами оправил се. Срещнах го. Праща ви поздрави.

- Той не си ли е заминал за България? След такава травма той ще куца.

- Е, да, прав сте. Куца малко. Не служи вече.

- И какво прави още тука?

- Заради момичето е останал. Дали му билета за България искали да го откарат обратно, а той им викнал да се разкарат, взел си парите дето му се полагат и си останал при момичето. Видях я. Ужасно красива.

Георги замълча. После се усмихна:

- Всеки си знае своя път. Дано си заслужава.

- Дано. Добре докторе. Хайде ще тръгвам, че задържам конвоя.

- Довиждане. - Двамата се прегърнаха, Иван се качи на камиона и потегли.

…

Георги остана сам с още няколко войника. В лагера беше призрачно пусто. Местните от няколко дена започнаха да се навъртът наоколо. Последния ден, след като конвоя си тръгна започнаха да се събират в периферията на лагера - от всички страни. Българите само размахваха автоматите и ги плашеха да стоят надалече.

Най-накрая дойде моментът и последните войници да си тръгнат. Щяха да ги транспортират с хеликоптери. Георги събра що лекарства бяха останали в една чанта и я взе със себе си. В далечината се чу бученото на приближаващите ветролети. Три от тях се приземиха в центъра на лагера. Бяха пак руските, опушени, очукани машини. Българските войници се качиха един по един. Георги влезе в един от хеликоптерите и сложи слушалките си.

- Здравей, докторе - поздрави го познат глас. Беше същият пилот, с които бяха транспортирал ранените.

- Здравей! - учудено каза Георги, после се сети за нещо - Може ли да те помоля за услуга. Излети бавно. Искам да си взема довиждане. Разбираш ме, нали?

- Разбирам докторе. Този път няма защо да бързаме.

Хеликоптерите бавно се отлепиха от земята. В същото време тълпата чакащи под дървета, там където джунглата започваше, навлязоха в лагера. Млади, стари, мъже, жени, деца.. Всеки бързаше да си намери и вземе нещо. Георги се взря в тълпата. Видя фигура - мъж, имаше нещо познато в него. Той куцаше силно, но въпреки това бързаше към постройките на лагера. Беше Антон Киров - войникът със счупения крак. Оставаше в Камбоджа при приятелката си. Георги му пожела късмет наум. Хеликоптерите обиколиха лагера веднъж от въздуха, набирайки постепенно височина. Хората долу се смалиха. Те най-накрая стигнаха постройките и започнаха да влизат вътре. Хеликоптерите полетяха по-бързо, дърветата на джунглата отдолу се поклащаха под завихрянето на перките им. Лагерът остана някъде назад.