И всред смеха сърцето си има болката... I част
Надникнах през открехната врата на стаята на майка ми. Големият дървен куфар лежеше разтворен на леглото, а вещите в него хаотично се боричкаха.
- Какво ли ставаше? - питах се аз мислено. -
- Защо грижовната майчина ръка не бе подредила вещите си, както правеше винаги?
Тихо влязох в стаята и се взрях в измъченото лице на мама. Нещо я тревожеше. Дали не бе от скорошното раждане... Погледнах към люлката на сестричка ми Хана и някак в себе си се успокоих. Мама само ме погали по главата и с болка изрече:
- Не се страхувай, Давид. Къщата на нечестивите ще се събори, но шатърът на праведните ще благоденства един ден.
За какво благоденствие ми говореше мама? Дали не бълнуваше? Из цяла Полша вилнееха SS части със специално назначение, които грабеха имотите ни, опожаряваха молитвените ни домове, играеха си на гоненица с живота ни. Бяхме попаднали в мъртвешкия свят на крайностите на „тотен копферите” *. Мама свали от врата си сребърната звезда и я пъхна в джоба на жилетката ми.
- Защо ми я даваш, мамо? - попитах с неразбиране.
- За да пази теб и сестра ти, синко. За да ме запомниш...
Посегнах към мамината буза, за да изтрия с ръка блесналата сълза. Прегърнах я и в себе си усетих, че това е последната майчина прегръдка. Мама трепереше. Беше все още неукрепнала съвсем.
- Мамо, аз ще те помня със сърцето си!
Побягнахме... Онзи път, по който поехме би изглеждал правилен за всяко човешко същество, дори и краят му да приключваше със смъртта... Родителите ми вървяха напред, а аз изоставах, защото Хана бе поверена на слабите ми момчешки ръчички. Придържах я здраво до гърдите си, сякаш бе малкото ми съкровище. Извадих от джоба си мамината звезда и докато се опитвах да я сложа на вратлето на Хана, изгубих от поглед мама и татко. Озовах се сред огромна тълпа от хора. И те като нас бягаха,но не знаеха,че нямаше спасение. Опитах се да извикам родителите си, но свирката на товарния влак заглуши вика ми.
- Ще ви запомня със сърцето си... - с болка успях да изкрещя.
А това е последното, което си спомням, след като някой ме блъсна грубо. Паднах... Усетих само студенината на плочите... Хана я нямаше. Някой ми бе отнел свидно пазеното до сърцето ми съкровище.
- Хана, Хана-а-а-а! -виках безпомощно аз.
Бях останал сам, насред онзи път, който поемаха всички евреи тогава... Правилният път към избавление... Бяха рухнали всички мостове, които ме привързваха към живота. Едва 13-годишен, аз трябваше да се боря сам с живота, с насилието, с жестокостта, със смъртта... Полша гореше с лумналия в крематориумите пожар от души, а отровните изпарения на газовите камери душаха човешките мечти...
PS: *- от “Toten kopf ”- Мъртвешка глава
© Петя Стефанова All rights reserved.
