Илюзия

  Стоях си на дивана. Бях спокоен. Знаех, че всички около мен са щастливи. Усмивките им - нестихващи и някак си неусетно заразни. Наистина нетипично силен смях се носеше из цялата стая. Бирата се разливаше навсякъде. В интерес на истината, по-голямата част се изливаше на масата, на пода или върху някой случаен наблюдател. Но това нямаше значение... Чуваше се смеха и аз се радвах.

   Дойде тя. Ах, колко е красиво това момиче! Има изключително силен поглед, не съм срещал друга като нея, така забележителна, така неповторима! Може би любов, не знам. Знам само, че от доста време мечтаех да бъда с нея. Седна до мен, на дивана. Не виждах на къде гледа, защото беше сложила тъмните си очила. Прииска ми се да ги махна и да впия очи в нейните. Но вътре в себе си усещах страх, защото, макар че се усмихваше, знаех, че мрака се е вкопчил в нея и пие жизнените и сили. Жалко... Бях готов да и предложа всичко, но тя... Опитах да ú обясня, да я спра, да я вразумя. Ха-ха, сега като се сетя се чувствам като невероятен глупак. Тя ме изгледа така сякаш я бях обидил, сякаш съм някакъв луд, заблуден...

   Отвориха вратата на терасата. Тя, заедно с още няколко приятели излязоха. Усетих студенината. Ароматът, идващ отвън, беше ужасен - смърдеше на престорено щастие. И изведнъж разбрах - никой около мен всъщност не беше щастлив. Всички бяха запленени, но от нещо коварно и зло.

   На другия край на стаята стояха момче и момиче. Бяха си поръчали нещо "специално" и стояха облегнати на стената, с огромните си усмивки, без да помръдват нищо друго освен погледа си. Сякаш виждаха нещо, което никой друг не можеше...

    Имаше и няколко момчета, които танцуваха. Музиката всъщност беше доста силна и представляваше едно безкрайно повтарящо се "бум, бум, бум". А те... те кипяха от енергия... Радваха се на зациклящите звуци и сякаш не можеха да спрат да подскачат и да мятат ръце като побъркани...

   Побиха ме тръпки. А нищо не можех да направя, за да променя нелепата ситуация.

   Чудя се, дали някой друг освен мен в онази стая осъзнаваше колко грозна е съдбата на всички и колко лесно една красива, но фалшива мечта превземаше умовете. Самозаблудата се беше вкопчила във всички!

   А когато магията изчезне? Какво ги чака тогава?

   Не могат ли да се забавляват без помощта на някакви допълнителни вещества? Толкова ли е трудно да се усмихват истински и в реалността?

   По дяволите, аз съм техен приятел! Аз трябва да знам! Аз трябва да им помогна да се научат да бъдат щастливи! Но как? Как?

   Може би, истинската магия е в светлината на утрото, която те кара да усетиш, че всъщност си сам на света и реалността никога няма да те остави, до смъртта ти ще те преследва. Безсилни сме и сме сами. Ако човек сам не иска да си помогне, няма кой да го направи вместо него...

   И питам аз: Заслужава ли си да бягаш от истината за няколко часа, в които просто да се усмихваш изкуствено? Какво ще спечелим, ако просто съществуваме в собствената си илюзия?Дали наистина фалшификатът на щастието е по-добър от оригинала, или просто е по-лесен за откриване?

   А може би, в днешната действителност не е останало истинско щастие и единственият начин поне леко да се докоснеш до него е чрез помощта на веществата... Може би те са прави и това е единственото остонало подобие на щастие... Та, нека погледнем родителите си - те не са щастливи, прекарват повечето си време в борба с живота, а останалото го прекарват в самосъжаление.

Но аз съм на 18, имам все още надежда. Вярвам, че някой ден ще открия сродната си душа, вярвам, че ще намеря много истинско щастие по пътя си. И няма да се предам! Няма да се предам на илюзията...