ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...

   Събота е. Приключила е една шестдневна работна седмица. Прибрала съм децата от градината - баткото на 6 год, малкият на 4 год. Трябва да ги сложа да спят, да спазим режима от градината, а и аз да си свърша чакащата ме толкова много работа. Само престилчиците, с които ходят на градината са една дузина - един  опънат голям тел в двора  заемам само с тях. А колко още други неща за вършене ме чакат! Лягаме тримата. Нашият ритуал  да разкажа приказка трябва да се спази. И аз започвам: " Имало едно време... Малкият син ме прекъсва:

-А сега няма ли го това време, мамо?

- Не бе, момчето ми- отговарям аз - времето го има и сега, но така започват приказките, защото много отдавна, преди много години в едно царство, в един голям дворец живеела една царица. Тя седяла  до прозореца на двореца на стол от абаносово дърво, в ръцете си държала ръкоделие и гледала през прозореца как вале пухкам, бал сняг и си мечтаела да си роди момиченце. Замислена тя си убола пръстта и капка червена кръв капнала върху ръкоделието й. Царицата искала момиченцето й да е с лице бяло като сняг, с черна косичка като абаносово дърво и с червени като кръв устнички.

  Изморена , в полудрямка продължавам да мърморя: "На Стефан трябва да купим обувки, защото от инат дето децата му се присмиват, че са женски, такива здрави ботуши ги скъса за нула време... В полудрямка чувам две тънки гласчета:

 Мамо ма, мамо, ти сбърка. Приказката не е така.

  Продължавам: " Царицата си родила момиченце и то било точно такова, за каквото тя си мечтала. Било толкова хубаво! С бяло лице, черна косица и червени устни и страни. На Митко трябва да зашия джобчето на престилката , защото какъв ли зор е видяло и се е отпрало.

И отново гласчетата ме връщат към приказката. После за мой късмет идва Сънчо и продължава приказката вместо мен.

  Децата слят дълбок,  здрав, спокоен сън. Аз запрятам ръкави и започвам една по една  да изпълнявам задачите.

  Имало едно време... така започвах приказките и с внуците- двама малчугани,  които толкова много ми припомняха  двамата ми сина, че сега често бъркам дадена случка с кого се е случила. Вече съм пенсионерка, не лягам уморена с тях, но пак ме поправят- сега вече само за прииказката, ако някъде сбъркам. От  много  четене и разказваме знаят всички приказки наизуст.

 Имало една време... това  време сега е само едно време. Сега малкият ми четиригодишен правнук учи приказките от телевизора и компютъра. Станал нестанал от сън хлапакът му с хлапак , сяда пред телевизора и иска да му пуснем детския канал или  важен важен сяда пред монитора и се радва на срещата с Мики Маус и другите приказни герои.

 Сега вече и приказките не започват с Имало едно време...