Dec 15, 2021, 7:07 AM  

 Имигрантски хроники - 2 

  Prose » Narratives, Novels
723 1 7
Multi-part work « to contents
3 мин reading

 

Най-прекият път между две точки, минава през ограда. 

 

-Татко, Татко - чух го да вика, някъде от тъмното зад храстите… 

Не беше лесно да взема това решение. Но пък какъв ли беше изборът ми. Бях влязъл в спиралата на несполуките още преди няколко години и нямаше измъкване. Къде поради стечение на обстоятелствата, къде заради глупостта си. Тъкмо си мислех, че съм ударил дъното и получавах нов шамар. Първо фирмата ми фалира. Страхотно унижение за цялото ни семейство. И вината беше изцяло моя, колкото и да се опитвах да се оправдая с икономическата конюнктура. Взеха ни апартамента, който бях ипотекирал. Не мога да опиша разочарованието в очите на синовете. Мъката която причиних на жената. Бях сразен, сринах се. Нямах сили да се съвзема и да започна отначало. Купих камион. И там затънах в дългове. Загубих камиона. Дължах пари. Един ден дойдоха вкъщи, въоръжени, взеха и малкото вещи които имахме - телевизор, микровълнова, видео, стерео уредба и малко ценности. Просто изгубих вяра в себе си. Бях един неспасяем неудачник. После дойде зимата на деветдесет и шеста. Хиперинфлация и безработица. Големия тъкмо излезе от казармата, а малкия трябваше да влезе. Със заем му купих за уволнението дрехи. Едни дънки, едно яке и една блуза. Единствените му дрехи! С тях беше облечен и днес в гората. Малкия носеше дрехите на батко си. Бяха дни в които нямаше какво да ядем. Нищо. По цял ден. С мъка чувах как отварят хладилника по няколко пъти на ден, само за да се уверят, че отново е празен. Един авер работеше на пристанището. Донесе ми ориз и брашно, беше ги откраднал. С това изкарахме зимата. Опитвах се да се удавя в алкохол. Не че съм го купувал - имах домашна ракия. Не помагаше. Най-накрая жената не издържа. Януари, посред зима, мина границата през гората и отиде в Гърция. А аз за срамотата останах у дома. После нещата малко се стабилизираха. Инфлацията беше овладяна. Сина започна работа, жената започна да изпраща пари. Чувахме се. Беше започнала работа в една къща в Атина. Гледаше възрастна жена. Разказваше ни за един нов свят. Свят в който, има не просто работа и хляб. Свят в който има надежда. А от надежда имахме най-много нужда сега. И тогава надеждата се появи пред нас в лицето на Фани. Фани е дъщеря на една приятелка на жената, с която заедно минаха границата. Беше в Гърция две-три години и говореше гръцки. Нещо е станало и я екстрадираха с черен печат. Ако ти сложат черен печат, значи повече не можеш да влизаш в тази страна. Ако пак те хванат - затвор. Срещнахме се, поговорихме, навихме я. Планът беше да я вкараме в Гърция, а после понеже говори гръцки, тя да ни заведе до Атина. Жената изпрати пари и в края на септември, ето ни на път. Решихме да минем през Дойран. Бях чувал, че тук има трафиканти. Имаше опасност да ни оберат или да ни убият. Никой нямаше да ни търси, а и никой не знаеше къде точно сме всъщност. Българската граница все още се охраняваше от гранични войски. И се стреляше на месо. През Македония не беше така. Много се страхувах, най-вече за живота на сина ми и за Фани. Но нямах избор. От мен да знаете - гладен човек нищо не го спира. Нито огради, нито затвор, нито дори смъртна заплаха. Както се казва - "Гладен човек - жив дявол" . 

-Татко,татко… 

-Тука съм бе, какво си се развикал - бяхме се скрили между драките с Фани и единия македонец и пушехме, докато чакахме Бранко да доведе сина с мотора. А как се бяхме уплашили, когато разбрахме че трябва да се разделим. Сина викаше, явно стреснат. Подадох се от храстите и като ме видя си отдъхна. Дойде при мен и ми прошепна :

-Ей, що не се обаждаш, като викам. Помислих че са ви 

свитнали и бях решил да го убия тоя, преди той мене. Представяш ли си? Само един труп ни трябва… 

-Два…

-Какво два? 

-Два трупа. 

-Два! Защо два? Какво сте направили? - очите му за малко да изхвръкнат. 

-Нищо бе. Жив и здрав е. Ей, го, пуши. Ама ако беше убил Бранко, трябваше да утрепем и тоя. Да няма свидетели, сещаш ли се? - и двамата избухнахме в смях. Напрежението си казваше думата. 

 

... 

 

Следва... 

» next part...

© Живко Димитров All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря Мария!
  • Езикът ти е интересен и сгъстено рисува действието, но си има цвят на изживяването и носи белега на мъжката проза. Заинтригува ме! Чакам с интерес продължението и усещам, че ще ти стана фенка, Живко!😍 Грабна ме още с определението за разстоянието между две точки. Мъдро, при това на инат!
  • Следя с интерес и чакам следващата част.
  • Безжичен, благодаря за коментара! Произведението не е завършено, по-скоро тъкмо е започнато. Затова са ми важни коментарите, дали е увлекателно, на прав път ли съм, какво да корегирам?
  • "Най-прекият път между две точки, минава през ограда." - Е, ето такава формулировка на единия от постулатите на Евклидовата геометрия още не бях срещал. Ами, добра е... . Ама как с малко думи описваш драматична ситуация - това е, което ми направи впечатление... Обикновено чета и коментирам завършени произведения...
  • Ох, имаше такива години,... полицейски проверки по метростанции, и и даже автобусите за БГ, И ако си без документи,изтекла шенгенска виза, затвор докато не съберат хора за един автобус, черен печат в паспорта и те стоварват на Промахон / аз лично не съм изживял това нещо /
  • Държи в напрежение и сякаш го гледах на кино! "Хареса ми!
Random works
: ??:??