Искам да помълчим... на фона на сивия мрак! Облаците са се слели един в друг и са готови да покажат яростта си. Капки дъжд започват бавно да се изсипват на земята. Земята под нас се мокри, а ние мълчаливо следим капките. Една се търкулва на челото ти... наблюдавам я с интерес! Как бавно слиза надолу по нослето ти, а след това закачливо застава на върха на устните ти. Щеше да ми е интересно какво искаше да направи след това, но ти толкова се издразни, че я пое. Искам да те наблюдавам... докато сивотата ни обгръща. Тя е моят воал, който прикрива всяка една моя болка. Която е като мое второ Аз. Сивотата стана част от моя живот. Мислех си, че си способен да ме избавиш от нея, но уви... ти също стана част от нея... тя обзе и твоята душа. Защо се получи така? Аз ли сгреших? Грешно ли ме разбра? Искам да държа ръката ти, докато мракът се чуди откъде да проникне в душата ми. Нима ще му позволиш да ме обземе? Та нали ти искаше да бъда твоето Слънце??? Забрави ли? Сега отново съм мрак, сивота... и всеки ден вали ли, вали...! Искам да те целуна, докато все още съм тук, до теб! Да усетя ритъма на сърцето ти, как бие, докато се опитвам да те докосна... Позволи ми да погаля сетивата ти, да ти покажа другото си Аз - съблазнително, изкушаващо, дяволско...! Нека не се затваряме между четири празни, сиви стени... нека бъдем заедно... тук, сега, завинаги!
Нека да помълчим... на фона на сивия мрак... а облаците бавно се отделят един от друг... за да ми позволят, да нахлуя в душата ти... за да ти покажа, че наистина съм твоето Слънце...!