-Прегърни ме. - той мигновенно обви ръце около стегнатото й тяло. - Люби ме, нека последния ни път е съвършен. -Не трябва да свърши така. Не искам да те изгубя като пясък между пръстите, не искам да си тръгнеш в горчивата,като бяло вино слънчева светлина. -На някои любови не им е писано. - той внимателно погали бузата й и изтри изкрящата сълза. -Можем да се борим, нали знаеш? -Не, не мога да мисля за това сега, не искам да се боря повече. Вече нищо не е същото. Искам да бъда до теб. Само до теб. Защото ще си тръгна. -Къде? -Не знам къде ще отида, но ще мине много време. Някой ден пак ще се сблъскаме, надявам се. Искам да си щастлив. -Съществува ли щастие без теб? -Не говори така. Вечерта не е време за сълзи. Искам да чуя туптящото ти сърце по време на вечния ритъм, преди слънцето да огрее света, да изскочи зад хълма и да разпръсне кървавите си отблясъци. Ти просто се дръж за мен, става ли? За последен път бъди до мен, за друго не те моля. -Ще те намеря скъпа моя. Където и да отидеш аз ще те намеря. - тя намери утеха в устните му,ръцете му. Колко я болеше! Скоро болката отлетя, насладата и чистата любов обхванаха телата им,сгряха премръзналите им, изстрадали души. Скоро устните им сами намираха пътя до най-съкровенните места,ръцете прогонваха всяка неприятна мисъл, опитваща се да навлезе в щастието им. Тя изчака той да заспи. Преди да пукне зората, тя го погледна за последен път. Очите му щяха да й носят покой във всички трудности, спомена за думите му щяха да изцеряват всяка болка. И ето - слънцето се показа във величествената си кървава премяна. Тя пристъпи със сълзи по бузите и наранени устни. Обеща, че ще дойде. Да, щеше да дойде. Искаше да чуе биещото му сърце за последен път. И щеше да го иска завинаги.