May 20, 2012, 3:47 PM

из "Печен картоф" 

  Prose » Narratives
857 0 3
4 мин reading

Живяла веднъж майка-омайница, чието дете се разболяло тежко. Щяло да си отиде без време, проклела го била друга една човешка жена. Затова омайницата всяка вечер ходила на бистър извор и пеела да примами месеца, да слезе при нея и да излекува детенцето й. Ала месецът  не слизал и не слизал. Стоял безмълвен нощ подир нощ, сред безбройните звезди стоял, ала все зад облаци се криел. Отчаяната майка се замолила на знахарки и на твари за помощ, но никой не откликвал. Една нощ тя отново излязла, но, наместо при реката, отишла до кладенеца на края на селото. Там на камък бил поседнал млад мъж. Жената се стреснала, щом го видяла, ала той я поздравил и помолил да поседне при него да си поговорят.
-       Жално ми е на сърцето, како! - рекъл той. - Постой, мъката да си изкажа, а после ще те съпроводя до селото, да не бродиш сам сама по тези пътища.
Поколебала се тя, помислила да си върви, но щом погледнала момъка в очите, страшна мъка легнала на сърцето й. Разбрала омайницата, че туй момче няма да е обикновено. Някаква магия ще да легне отгоре му.
-       Кажи, момче, кой тъй черно те прокле, че седиш до кладенеца и горко жалиш?
-       Прокле ме, како, една майка. - отговорил момъкът - Прокле ме тежко, че не си лика показвам, а не знае, че друга ми го лика отне и в този кладенец го хвърли. Чакам тази майка да дойде да ми продума и прости. Да опита лика ми да вдигне, да ми го върне. Че колкото повече тя ме проклина, толкова повече ми ликът натежава и в кладенеца потъва. Ако ми не прости, няма и да ме види. А види ли ме, ще ме повика и при нея ще дойда.
-        А дълго ли те чака тази майка, синко? -  попитала жената.
-       Дълго, како, вече колко нощи ме тази майка вика. Вика ме и ме проклина. Помогни ми да извадя лика си от кладенеца, да мога при нея да ида.
-       Аз, синко, съм магьосница - рекла тогава жената - но как да ти помогна не зная. Такава магия не бях чувала. Ти знаеш ли какво да сторя?
-       Зная - казал тогава момъкът - зная. Отрежи си косите, черните. Отрежи ги до кожа. Сплети ги на въже и докато плетеш, како, наричай. Ако си на нещо сърдита, забрави го, докато въжето плетеш, ако си от нещо огорчена, прости си, како, че не си ти виновна. Ако си без вяра останала, посей я в сърце си, да грейне като звездица, да огрее мрака като ясна месечина. Измий, како, със сълзите си въжето и го спусни в кладенеца. Когато ти е сърцето чисто и умът ти спокоен, тогава спусни менците вътре, вързани за косите ти и като ги потопиш във водата, кажи, како, прощаваш ли? Ако ти простиш, ще ми прости и на мен тази майка и ликът ми ще се дигне. Ще го видиш вътре, в менците.
Почудила се жената. От къде ли този момък знае колко тежко й е на сърцето, но нещо й подсказвало да го послуша. Разпуснала дългите си врани коси, взела малкото си ножче и ги отрязала до корен. Като ги видяла на земята, натъжила се, разплакала се. Сълзите й отключили цялата болка по болното дете и така взела да ги плете и да ги нарича. Плела и плакала, плела и плакала, умила ги със сълзите си. Не останала болка в сърцето й, толкова много плакала, че нищо не останало в душата й. Простила всичко, всичко била опитала, нищо не помогнало. Ако не било писано детенцето да остане живо, нямало как да го спаси. И месечината не била виновна, какво да дири тя на земята сред хорските дела. И тогава я жегнало нещо. Ами ако я чуе най-сетне луната и слезе долу при нея? Ами ако нещо й е пречило да дойде до сега? Заспускала жената менците и, когато ги усетила пълни, дръпнала силно нагоре. Тежки били, ала сърцето й било леко. С всяко дърпане на въжето на сърцето й олеквало още повече. Толкова й олекнало, че запяла песен. И както пеела, изтеглила менците вода и вътре съгледала ясна месечина. Ахнала жената и погледнала нагоре. В небето греел месецът, като усмивка, а от момъка и следа нямало. Жената хукнала тогава към селото, а луната греела над нея и осветявала стъпките й. Влетяла в стаята, където спяло детенцето и какво да види. Над прозореца се надвесил месецът, гледа го и се усмихва. 
-       Вземи, майко, корито с вода и ела с него на двора. Викни ме да дойда и кажи, майко, как искаш да ти помогна.
Омайницата така и направила. Наляла в корито вода. Изнесла го на двора. Чудни думи продумала и месеца от небето свалила. Превърнала го на бяла крава. Издоила мляко и с него излекувала детето си. А от този ден нататък то нито веднъж вече не се разболяло.

© Димитрина Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??