Jan 3, 2014, 8:50 PM

Изненадващото предложение 

  Prose » Narratives
613 0 6
3 мин reading

ИЗНЕНАДВАЩОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

 

      Животът ме подложи на много митарства. Така се сложиха нещата, че до тридесет и третата си годишнина бях сменил шестнадесет адреса в пет населени места. Към тази възраст жената ме бе дарила с две прекрасни дъщери. Всичките заедно се помещавахме в една малка стая и още по-малка кухня на шестнадесетия, последен етаж в краен квартал на огромния столичен град.

      Всичко бе премерено до сантиметър: сгъваемото тройно легло, малката секция с качения най-отгоре телевизор, сдвоеното детско креватче, запълващо последния свободен ъгъл и задължителната холна масичка, която предизвикваше звукови усещания, всеки път когато се промъквахме покрай нея. Премерени до стотинка бяха и нашите разходи, които се опитваха, често успешно, да надскочат скромните ни приходи.

      Обичайното занятие на съдбата е да си прави шегички с всички. Не винаги шегата е лоша, но винаги е изненадваща и човек никога не е подготвен. Затова и случките, които идват в последствие са невероятно неочаквани.

      Малко след това се преместихме в друго жилище с достатъчна площ и в елитен квартал. Не сме го избирали – така се получи. Бързо свикнахме с хубавото. Щерките растяха скоростно и попиваха навици от новото обкръжение. Скоро загубиха спомен от предишните години и се стараеха да бъдат в тон с дружките си.

      Учеха се добре и не ни създаваха проблеми. Постепенно, обаче, забелязах някои странности.  Започнаха да проявяват пренебрежение към дребните монети и едно ядене два пъти подред не опитваха. От менюто се изключиха някои простосмъртни храни, а скромният ми автомобил спираше винаги две пресечки преди указаното място. Недостигът на дънки в гардероба започваше от числото шест. За мен и жената това си беше реален проблем, тъй като всеки непремерен разход по време на криза отваряше нови пукнатини в порцелановата касичка на крехкия ни бюджет.

      Така си и пораснаха. Някак си опазихме семейната касичката, но тя вече е тенекиена, с китайски привкус. Ние си останахме бедните роднини, а децата си искаха своето, и го получаваха. Убеден съм, че усещаха как стоят нещата, приемаха нашите доводи, но вярваха повече на техния си свят. Трябваше да минат години преди да се промени нещо.

      Дойде време голямата да се отдели от нас и когато започна сама да посреща своите разходи, само за месец време изведнъж стана по-разумна и пестелива. А от малката, която засега е при нас и задържа нашето самочувствие в зоната на младостта, съвсем наскоро получих делово предложение. Ще трябва да го приема, защото показва то развитие, пък и е форма на разбирателство – нещо дефицитно напоследък.

      Удаде ù се възможност да учи един семестър в чужбина по някаква програма. Прие предизвикателството, а ние помогнахме с каквото можем, макар и доста скромно. Сама си организира подаването на документите, пътуването, квартирата, но не даде отговор как стоят нещата с прехраната. Какво пък – едно ядене, само то да е! Да, ама не! Оказа се, че нашите приятели, европейците, поддържат друг стандарт: по-скъпичко е при тях, но и доходите им са доста по-големи от нашите. Та, накратко казано, след два месеца, прекарани на спагети, ориз и леки супички, дочух как една вечер малката сладурана преговаря с майка си за един набор от десетина вида блюда и то още за първия ден от завръщането ù. Начело с най-прозаичните леща, боб и зелеви сърмички. А в това отношение жената е ненадминат майстор! Впоследствие разбрах, че спагетите във всичките им форми и състояния са станали номер едно в менюто на бедните родни студентчета зад граница.

      Когато дойде моят ред да говоря с нея, още със сядането ми пред екрана, дойдоха и омайните слова:

      - Тате, като се върна, искам да ми купувате нещата за ядене, които ви поръчвам, а аз обещавам да си изяждам всичко!

 

02.ХІІ.2013

 

 

 

 

 

П.П. Пожелавам на всички спорна и плодотворна 2014 година!

 

 

 

 

© Динко All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • До болка позната история!!!
    Еле пък за бедните студентчета...
    След 7-годишно следване (+ работа), голямата сега работи и си гледа семейството и макар, че там има достатъчно (вече) висок доход, се радва всеки път, когато й гостувам и донеса нещо за хапване... дори и една българска народна вафла...
    Поздравления за хубавия разказ!
  • Мило и много добре разказано! Честита нова година, Динко!
  • Ти си голям късметлия Динко и хубаво разказваш!
  • Много хубаво, Динко!
    За много години!
  • Прекрасно описано. Текстът е интересен и увлекателен.
  • Динко, най-ценен е опитът придобит на свой гръб, то всъщност друг и няма.
Random works
: ??:??