Да, може да се каже, че той е най-добрият ми приятел. От години. Човек, комуто мога да позвъня и посред нощ, ако имам нужда от помощта му. Или пък  просто от компанията му, за да се напием, например.
Тя просто не трябваше да се жени  точно за него. Беше моето момиче, откак изобщо започнах да забелязвам другия пол. Убеден съм, че има хора, предопределени да бъдат заедно, каквото и да се случи. Мисля, че  това се отнася за нас.
Разделихме се заради една моя глупава пиянска грешка, аз излъгах, тя разбра и просто си отиде. Опитах се да си я върна, но честно казано, тогава не бях особено настойчив. Давах си сметка, че животът ми се променя - заминавах да уча далеч и раздялата така или иначе беше неизбежна.
Не я потърсих нито веднъж, тя мен - също. Разбираемо -  беше горда, хубава и  вероятно много ухажвана. Всъщност почти не се сещах за старите си приятели, но когато завърших и се прибрах, все пак реших да потърся някои от тях. Истината е, че през тези години не успях да създам такива трайни и искрени връзки, каквито бях имал преди.
По някаква странна случайност те бяха първите, които срещнах. Заедно, женени едва от няколко месеца. Не се изненадах, в онзи първи момент това даже ми се видя съвсем логично. Все пак той беше най-близкият ни приятел, като ученици бяхме почти неразделни тримата.
Започнахме да се виждаме редовно, гостувах им, излизахме заедно... почти както едно време.
Бях свидетел на кротката  привързаност,  трогателно милите  ласки,   нежното внимание, които непрекъснато проявяваха един към друг. После  в един момент, не знам точно кога, реших, че  това не е случайно. Вероятно приятелят ми искаше да ми покаже по всякакъв начин, че тази жена в крайна сметка е избрала него, обича го и сега аз съм третият в нашите отношения. Просто семейният приятел.
Сега, като си помисля, може и да съм грешал, възможно е просто да съм започнал да ревнувам. Защото си давах сметка, че колкото повече време прекарвам с тях, толкова повече се възвръща силата на чувствата ми към нея. Не можех да я приемам само като приятелка. Още по-малко - като жената на най-добрия ми приятел. Исках я и не знаех дали мога да преодолея това. И дали искам да го преодолея. Цялото ми същество я желаеше, до такава степен, че се страхувах да не е прекалено очевидно.
Оказа се, че за нея е. Един ден поиска да поговорим, каза ми, че е наясно с това, което изпитвам. Познаваше ме твърде добре. Много внимателно и твърдо  започна да ми говори неща, които и без нея знаех и виждах. Колко държи на човека до себе си, колко се обичат, колко много споделят заедно. Не бих искал да го разочаровам за нищо на света, нали, не и него, за когото съм  повече от брат. Сигурна била, че двамата, с общи усилия, можем да преодолеем тази емоция и един ден ще бъдем щастливи, че сме го направили.
Господи, помислих си, каква ти емоция. Как да ù кажа, че  я жадувам по начин, който дори не мога да си обясня. Защото е лудост да не можеш да откъснеш мислите си нито за миг от една жена, която не можеш да имаш. Как да ù обясня, че преживявам отново и отново всеки неин жест, усмивка, полъх от нея, защото до такава степен се е сраснала с мен, че дори ден без нея ми се струва изгубен. Самият аз се чувствам изгубен, когато не  я виждам. А когато сме тримата, ме бодва всяка тяхна проява на нежност, боли ме, че не моите ръце я докосват и не моите устни я целуват.
- Вярвам, че ще запазим толкова ценното си приятелство - чух я и това беше последното, което ми каза, защото после  се изгубих в очите ù. В един вълшебен миг тялото ù стана част от моето, не зная дали искаше просто да ме прегърне приятелски утешително, но щом веднъж се докоснахме, не успяхме да се разделим. И после вече нямаше как да спрем.
Така започна и така продължи. Нямаше упреци, съжаления и угризения. Нямахме планове за утре. Изживявахме всеки миг заедно, сякаш е подарено късче вечност, само за нас, извън всякакво време и пространство. Когато бяхме тримата, се чувствах по-спокоен, нямаше го  онова усещане за ревност, защото вече бях разбрал колко съм ù нужен. И защото споделяхме нещо, което очевидно никой друг не можеше да ни даде.
Когато започнах да усещам някаква промяна в нея, вместо да  поговорим, свих се в себе си. Страхувах се. Никога не разговаряхме за  съпруга ù, за живота ù извън нашата връзка. Бяхме си измислили свят само за нас, какво се случва вън от него,  не беше толкова съществено.  Единственото, от което се боях, беше да не я загубя, да не загубя усещането за нас. Щеше ми се да затворя и двама ни в този наш свят и да изключа всичко останало. Но знаех, че не е възможно. Затова  колкото по-различна я усещах, толкова повече се затварях в черупката си, с надеждата, че ако не питам  има ли проблем, той ще изчезне от само себе си.   
Не изчезна. Изчезваше тя. Чезнеше като сянка, отдалечаваше се. Понякога улавях погледа ù - чужд и далечен, сякаш се чудеше кой съм и какво прави с мен.
Плашех се от това, в такива моменти ми се искаше да я ударя, да я разтърся, да ù изкрещя, че това съм аз, човекът, за когото е създадена. Да я събудя от това странно състояние, в което изпадаше и което ме караше да си губя ума.  Но когато се опита да ми заговори за това, не поисках да я чуя. Или просто не можах. Виждах как говори, колко е разстроена, но нещо в мен отказваше да улови смисъла на думите.    
- Отиваш си... - промълвих, много след като  останах сам. Беше си тръгнала много преди това, но  не исках да го приема. Сигурно заради  съпруга си.  Или заради някой друг. Или...
Сякаш имаше някакво значение.
После не помня много. Май  пих нещо, но какво - не знам. Исках само да е силно, да разбие мозъка ми на атомчета, да пръсне мислите ми така, че да не могат да се съберат никога повече.  Оттам нататък всичко ми се губи, до събуждането ми в болницата.
Първото, което видях, беше лицето на приятеля ми.
- Не говори - прекъсна  мъчителния ми опит да попитам какво се е случило. Още не знаех, че съм шофирал смъртно пиян и че е цяло чудо, дето изобщо съм оцелял, и то без да има други пострадали. - Всичко ще е наред. Всичко ще е наред.
Каза го  два пъти, убедително, като че ли повече за да си повярва сам.
- Няма да е - прошепнах, без изобщо да си давам сметка какво правя. Оплаквах се на най-добрият си приятел, че жена му ме е напуснала. - Тя си отиде...
- Недей... - докосна с пръсти устните ми. - Разбирам всичко. Но това не е краят.
После стана и тихо излезе, толкова тихо, че се зачудих дали  това се случва наистина. И дали наистина беше разбрал.