Има моменти, в които безизходицата и отчаянието спират дъха ти, а страхът и смелостта се смесват. Съдбата те притиска в ъгъла и те поставя на колене. Тогава, в тези моменти, разбираш, че животът е толкова прост и единственото, което трябва е, да се научиш да го живееш, с търпение.
Елена излезе на двора. Пое дълбоко дъх. Въздухът бе чист и свеж. Ухаеше на идваща зима. Вятърът разбуди Балкана и целуна по лицето девойчето. Тя потръпна. Студът я боцкаше, като брадата на мъж.
Портата изскърца и в двора влезе Станулица. В ръцете си носеше малка тава с топли мекици.
"Хубава е била на младини тази жена!" - помисли си Елена. Бе остаряла. Лешниковият цвят на очите ѝ бе започнал да губи наситеността си, сякаш с времето ставаха прозрачни. Лицето ѝ бе издълбано от бръчки, а длетото на времето упорито се опитваше да заличи красотата му. Най-хубавото в нея обаче бе усмивката ѝ, като зарево̀ огряваше и топлеше.
- Добро утро, чедо! Рано си станала, ама то тук на чист въздух човек бързо се наспива. Нося мекици. Викни баба си, че да ги хапнете докато са топли. - усмихна се тя.
Радулица подаде глава от вратата на къщата.
- Влизай, Стануло, влизай! Сложила съм млякото да се вари. Ела с нас да похапнеш.
Трите жени седнаха около дървената маса. В печката пукаха дърва, а топлината нежно ги обгръщаше.
- Трудно ли се копае гроб, бабо Станулице? Не е ли тъжно и страшно, сам да си готвиш рова? - попита Елена и пое дълбоко дъх. Усети аромата на прясно мляко и горящи дърва. Ароматът на детството ѝ.
- Че защо да е тъжно, Ленко? Още с раждането си знаем, че един ден земният ни път ще свърши. За кратко сме живи, ама дълго ще сме мъртви. От пръст сме и в пръст ще се върнем. Има по страшни и тъжни неща от смъртта. Най-лошото е, кога човек е непотребен, да е ненужен. От това по-страшно няма. За това от мен да знаеш и помниш, никога на хората гръб да не обръщаш. С този, който ти подава ръка - раздели хляба си! На този, който те гледа в лицето - дари му уважението си! А който вижда в душата ти - сподели любовта си!
- Лоши са хората, бабо Станулице! Ти на собствен гръб си изпитала лошотията им, а продължаваш да им вярваш! - учудено я погледна младото момиче.
- Господ кога е създавал света, мерака и душата си е вложил в него. Човека по свое подобие е направил. Няма как в Неговото творение само лошотия да има. Все нещо добро е останало. И най-твърдият боб, ако добре го свариш, ще може да се яде! И опак човек, с много любов може да омекне. А ти си много млада, че такава горчилка да тече от душата ти. Виждам, че те е стегнала главата, за туй развържи възела на забрадката си, Ленко! - усмихна се старицата.
Елена гледаше неразбиращо възрастната жената и тръсна ядно глава.
- Нямам забрадка и не ме боли главата!
Радулица погледна как нацупи устни внучката ѝ, като сърдито малко дете и се усмихна. Постави набръчканите си, мазолести длани върху нейната крехка ръка и рече:
- Болка някаква те е стегнала и като възел на забрадка те души, трябва да я развържеш и да я пущиш. Умно ти говори Станулица, дъще! Слушай я, за да я чуеш. В днешно време всички говорят, а никой не мълчи, не слуша, щото мълчанието е по-трудно от говоренето. Аз съм неука, не мога като тебе да чета книги, ама живота ме научи да чета по въздуха, по слънцето, по лицето, по очите... А в твоите очи чета мъка и страх, чедо. - нежно говореше баба ѝ.
Една сълза се спусна по бузата на момичето и остави мокра следа, сякаш искаше да проправи пътечка и на другите след нея.
- Аз ще си ходя, че мен дълъг ден ме чака, а вие трябва да си похортувате двете, че споделената мъка по-малко тежи. - рече Станулица и стана.
Вратата след нея се затвори, а тишината като камък падна в селската кухня. Дълго мълчаха двете. Елена вдигна поглед към баба си. В очите ѝ имаше страх и срам. Радулица я погледна с толкова много любов и топлина, че като огън разтопи мълчанието помежду им.
Разказа Елена за Румен, за любовта им, за майка му, за надеждите и разбитите ѝ мечти. За срама и страха си от хората, от баща си, от бъдещето дето тъмнее пред нея.
Изслуша я старата жена, а сърцето ѝ се сви като гущер под камък. "Трудно е да си жена в тоз живот! Да мълчиш, когато те обиждат, с думи и постъпки да те убиват, а ти след всеки удър като котка да броиш, колко живота още ти остават. Все ти да си виновна, че обичаш, че си заченала или че си бездетна... Женска орисия." - мислеше си тя и гледаше с болка внучката си.
- Какво ще правя, бабо? Как ще гледам хората в очите, как ще кажа на татко!? - изплака Елена.
- Слушай, дъще, каквото е писано да става ще стане. Ама запомни, главата си все изправена да държиш, че веднъж пречупиш ли я, като скършен клон все ще я носиш наведена. Животът не е една права улица. Пълен е със завои и стръмнини, понякога ще се губиш и ще трябва сама път да дириш. Много пъти ще се спъваш и падаш, защото само този който лази не пада. На врати ще чукаш. Някои ще се отварят, други залостени ще си останат. Ама ако имаш вяра, то само тя през тоя път ще те преведе. Хората винаги ще говорят, защото е по-лесно в чуждите грехове да се ровиш, отколкото собствените си демони да гледаш. Няма да ти е лесно, чедо! Но Господ ще е с теб! За баща си не мисли, аз ще говоря с него.
- Понякога си мисля, че по-лесно е да направя аборт и всичко да приключи. Ще забравя и ще продължа напред. - тихо и колебливо пророни Елена.
- Няма лесно в живота. Той е като хляба - има меко, има и кора. И реката няма да ни пее песента си, ако премахнем камъните. Детето, чедо, е дар Божи и не принадлежи на родителите си. Не се става лесно майка. Една жена става такава, Ленко, не когато забременее или роди, а тогава, когато нощите ѝ са безсънни, а очите пълни със сълзи от радост или мъка по рожбата. Тогава когато я нарекът "мамо". Готова ли си да се лишиш от този подарък?
- Искам детето, бабо, само дето много ме е страх.
- Кога , Ленко, светят най-силно звездите? Кога е най-тъмно небето.
Дълго говореха двете жени, обсъждаха бъдещето и неизвестното. На другия ден баба ѝ хвана автобуса и замина за града да говори с баща ѝ.
Решиха Елена да остане при баба си, докато роди. Така щяха да ѝ спестят срама и злобните хорски подмятания. После щеше да продължи обучението си, а те щяха да и помагат.
Дойде зимата. Хвана сух студ. Зимният мраз пареше като огън, а вятърът пърлеше стъклата и те разцъфтяваха под дъха му. Земята се покри със скреж - ситен като стъклен прах.
Една сутрин Елена облече палтото си, обу ботушите и излезе на двора. Радулица хранеше кокошките, а гласът ѝ кънтеше ясно над смълчаната къща.
- Кът, кът, кът... , къде се завряхте бе пущини и на вас ли ви е студено? Хайде бабини хубавици хапнете си! Кът, кът, кът...
Баба ѝ винаги говореше на животните като на хора. Споделяше радостите и мъките си с тях. Понякога ги хокаше като деца, извършили поредната беля, друг път ги хвалеше като ученици получили хубава оценка. Момичето гледаше с умиление старата жена. Годините и проблемите тежаха на раменете ѝ, но тя стоически като вековен дъб поемаше тежестта им и безмълвно ги носеше.
- Бабо, ще отида да видя баба Станула. Може да има нужда от нещо.
- Хубаво, Ленко! На връщане мини през магазина, поръчала съм мая, ако са докарали, я вземи. Трябва да сме готови кога падне снега. Че тогаз ни камион, ни кола ще дойде до тука.
Момичето забърза завита в тънкото си палто по калдъръмената улица.
Къщата на Станула бе досами пътя, кацнала в подножието на един хълм. Голям бор над нея, изправен като войник, хвърляше огромната си черна сянка и размазваше очертанията ѝ. Бе построена в типичен родопски стил с каменни плочи и широк чардак.
Елена бутна портата и влезе в двора.
- Бабо, Стануло! - гласът ѝ, като хиляди малки камбанки, разцепи тишината.
Къщата и отвърна с мълчание. Момичето огледа двора. Надникна в хамбара и при животните. Никой не ѝ обърна внимание. Кокошките свити в полозите си дремеха, а магарето предъвкваше слама. Само една черно-бяла котка се отърка в краката ѝ, жадна за малко ласка.
- Бабо, Стануло! - гласът ѝ отново се разля в покоя.
Отправи се бързо към вратата на къщата и влезе вътре.
Малкото коридорче бе тъмно и студено. Няколко стъпала водеха към избата, от която се долавяше мирис на прах и мухъл. Продължи към кухнята и отвори вратата. На едно метално пружинено легло лежеше Станулица покрита с дебело родопско одеяло. Огънят в старата чугунена печка бе угаснал. Студът бавно лазеше и като змия се промъкваше в стаята. Старата жена, свита като таралеж трепереше, а устните ѝ бълнуваха.
- Делчо, ти ли си? Ела си, Делчо, че много е тежко да си сам, да знаеш! Защо не ме вземеш при тебе....а? То не се живей вече сама. Питай Господ кога и мене ще прибере! Аз за отплата нивите му ще копая, че те божиите ниви мотика също искат, само до тебе да ма остави, ръката ти да държа!
Елена слушаше думите на Станула, как се ронеха като есенни листа, тъжни и самотни, мъката я стисна за гърлото и едри сълзи закапаха от очите ѝ. Плачеше за Станулица, за баба си, за себе си и за тази пуста любов, къде като божие наказание се бе спуснала над тях. С тая любов Бог е дал радост и мъка, бе надула гърдите им и разлудяла сърцата, като пеперуда бе пърхала, ама после към небето отлетя. Защо радостта ги бе докоснала за толкова кратко, а мъката бе толкова много!?
Младото момиче отърси глава от налегналите я мисли и се спусна към старицата. Пипна челото ѝ, а то горещо, като бакър с вряла вода. Отиде до печката, хвърли няколко цепеници в нея, сложи парче стар вестник и я запали. Излезе бързо от стаята. Трябваше да извика баба си.
Няколко дни младото момиче и Радулица се грижеха за Станула. Ту едната, ту другата стояха над нея и изстудяваха челото ѝ с компреси от оцет и вода. Варяха чай от мащерка, лайка и женско биле, даваха ѝ сироп от черен бъз. Под техните грижи тя леко-полеко започна да се възстановява.
В една ранна сутрин, кога Месецът събра в шепата си звездите и уморено се търкулна зад върховете на планината, за да отвори път на деня, Станула стана от леглото. Тази вечер Елена бе спала при нея на дървения миндер под прозореца. Старицата погледна с любов лицето на младото момиче, което светеше като сребърно под проникващите лъчи на Зорницата. Разпали печката и сложи чайника. Девойката се размърда и отвори очи.
- Защо си станала? Още ти е рано да шеташ. Не си се възстановила! - рече тя и се надигна от постелята.
- Добре съм, чедо! Господ е решил да ми даде още дни на земята. То, аз съм като стара коза, мляко не дава, ама още може да блее. А то изгубеното стадо овчаря по блеенето намира. От всеки в тоз живот файда има, па бил той и стар като мене.
- Възхищавам се на силата ти да прощаваш и обичаш, бабо Стануло. Толкова мъка ти е причинила Тяна, а ти и прости. Колко сълзи си изплакала по Делчо, а кога беше болна, пак него търсеше и викаше. Цял живот само него си обичала.
- Ех, Ленко, човек не избира любовта си с разума, избира я сърцето му. Много мъже може да срещнеш, ама само един като свещ ще те запали и по него ще изгориш. След такава любов вече не си същата.
- Те, времената, когато сте били млади са били други и любовта е била истинска.
- Грешиш, чедо! Любовта винаги е еднаква! Хората са различни. Господ е създал мъжът и жената да са заедно, като морето и вълната, поотделно да не могат да живеят, все да се дирят и гонят, че да се слеят и кога се слеят нов живот да създават.
- Ами болката, дето ти причиниха! Как се забравя, бабо Стануло?
- Всяка душа е тайна. Никой не знае как ще приеме болката, докато не потропа на прага му. Едни се смиряват и смекчават пред нея, други стават люти и твърди. Мен, болката, като жило ме убоде, а прошката, като хладен компрес върху ѝ наложих. Тъй се охлади и с времето премина. Човек трябва да се научи да диша, да вдишва бъдеще, а да издишва минало. Тъй тялото му от всичко лошо се пречиства.
Слушаше Елена думите на тая старица, пълни с мъдрост и смирение. Вярата в Господ и доброто бяха оставили дълбоки следи, по които тя вървеше, без да стъпи накриво и без да изгуби пътя си.
Следва.
© Росица Димова All rights reserved.
Кате, благодаря!