Досещах се, че най- вероятно на срещата, се очертаваше да правия секс. Дотогава не се бях впускал в подобни приключения и малко се притеснявах. Когато тръгнах за общежитието на Сам започна да вали. Беше гаден, студен дъжд. Обувките и чорапите ми целите подгизнаха и ми стана студено. Когато стигнах в апартамента ѝ бях премръзнал и в лошо настроението. Позвъних и тя ми отвори вратата.Тя също бе цялата мокра. Току що се бе прибрала отвън. Двамата седнахме на дивана с хавлия в ръка и започнахме да си сушим косите.

    - Извинявай. Трябваше нещо да свърша в последния момент, но ще ти сготвя вечеря, както ти бях обещала. - каза Сам.

    - Не се притеснявай. Ако е проблем да я отложим за друг път.

    - Не. Ей сега ще приготвя нещо.

    - Нека ти помогна.

    - Няма нужда.

    - Моля те. Аз искам, наистина.

Тя кимна с глава. Двамата отидохме в тясната кухничка и там започнахме да готвим. Не си спомням какво измислихме да сготвим, но беше приятно да си помагаме, да се допираме един в друг. Когато свършихме, сложихме яденето във фурната и седнахме на дивана.

    - Не си ми казал какво е хобито ти. - каза Сам.

    - Писане... - поколебах се за миг. Тя го усети и попита:

    - Защо това колебание в гласа ти.

    - Обичам да пиша, но не го правя редовно.

    - Защо? Нямаш време ли?

    - Не просто... започнах отскоро. То е по-скоро нещо, което искам да се превърне в  хоби, отколкото истинско, настоящо такова.

    - И за какво искаш да пишеш?

    - За живота си.

Сам се замисли:

    - Защо? Какво толкова се случва в живота ти. - попита тя.

    - Нищо особено, предполагам, но е единствената история, която знам, че е истина.

    - Истинските истории не са чак дотам интересни. Автобиография ли искаш да напишеш?

   -  Някой ден, да.

    - Трудно ще е това. За да стане интересно, ще трябвва да добавиш това-онова, да поразкрасиш истината.

    - Мислиш ли?

    - Сигурна съм. Мисля, че по-скоро трябва да напишеш фикция и да включиш елементи от автобиографията си в нея. И да не я наричаш автобиография, а художествена измислица.

    - Защо?

    - Защото така измислената история ще има в себе си част от истината, част от теб, а не обратното - в автобиографията ти да има лъжа. Хората винаги предпочитат измислица с малко истина пред много истина с малко лъжа. Когато намерят лъжата, забравят за истината и очакват да намерят пще повече лъжа, даже да не е там. Художествената измислица ти дава и по-голяма свобода да се разгърнеш и да създадеш една хубава история. Виждаш ли, като пишеш автобиография, ти не можеш да опишеш всичко, целия си живот, а само това, което мислиш, че има значение. И затова историята пак не би била “истинска”. Колкото и желаеш да е така. Не би била обективна. Писането винаги е просто една абстракция. Никога не е правдиво обрисуване на истинския живот.

    -  Всъщност и животът е една абстракция, нали? Обръщаме внимание само на определени неща.

    -  За какво ти е да пишеш автобиография? Какво искаш да постигнеш с нея?

    -  Изповед. Прошка. Уреждане на сметките.

    - Уреждане на сметките? С кой?

    - С мене си най-вече. 

Тя ме погледна учудено, след което продължи.  

    -  Невъзможно е да задоволиш дори едното от тези си желания в автобиография. Никой не би и искал да я прочете. Може би ако вложиш по малко от тези неща във всички книги, които напишеш, ако напипеш много през живота си...Може би и те няма да са достатъчни.

    - Откъде знаеш толкова за писането?

    - Обичам да чета...не толкова да пиша. Все пак ще разкажеш ли за мен в автобиографията, ако я напишеш?

    - Зависи от това дали ще бъдеш важна за мен... Какво обичаш да четеш?

    - Различни неща. Ето я библиотеката. Разгледай.

Отидох до библиотеката ѝ. Имаше разнообразен вкус - от Одисеята на Омир до Одисей на Джеймс Джойс. Имаше го Милтън Фрийдмън и Маркс, Джек Лондон и стихосбирка на Хайне. Направи ми впечатление малка книжка с поеми на Елиът. Взех я, отворих я на страницата с поема, която бях найзустил отдавна - Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок.” и с патос започнах да рецитирам. Сам ме погледна изненадано и после прихна да се смее.

    - Какво, не рецитирам ли добре? - засегнах се аз.

    - Не, извинявай. Добре е. Просто досега не ми беше рецитирало екзистенциална “любовна песен” момче с акцент. Извинявай. Много е сладко. Продължавай.

Така и направих и издекламирах цялата поема, докато Сам следеше в книгата. Накрая ми изръкопляска.

    - Браво. Перфектно. Много ми хареса...Знаеш ли, допуши ми се. Хвърли ми кутията от библиотеката.

Подадох ѝ кутията с цигари Марлборо.

    - Те са на съквартирантката ми. Понякога ми се дръпва и на мен. Искаш ли една?

Кимнах. Запушихме. След малко тя възкликна:

    - Но ти не вдишваш ли дима?

    - Не. Така кашлям.

    - Това не е пушене. Това си е хабене на цигарата - отбеляза Сам след малко.

    - Ами толкова мога.

    - Ц,ц,ц - още не си се научил. Интересен си ми Роб. В някои неща си напреднал, а в други - поизостанал.

    - Предполагам, но не е ли всеки напреднал в някои и изостанал в други неща?

    - Има го и това.- Допушихме цигарите в мълчание и после отидохме в кухнята да хапнем от това, което бяхме сготвили.

След като измихме съдовете Сам се приближи до мен, погледна ме и попита:

    - Роб, имаш ли си приятелка?

    - Не.

    - А искаш ли да си имаш?

    - Не.

    - Е...добре. Както и да е. - вдигна се на пръсти и ме целуна. Известно време се целувахме. Досещах се, че това целуване водеше до някъде, но поради някаква причина не можех да се възбудя. Дори, когато целувах Сам не можех да получа ерекция. Не знам дали беше заради това, че не я харесвах или се притеснявах, но нищо не се получаваше там долу. Сам ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. В тъмното се съблякохме. За всеки случай бях донесъл няколко презерватива и ги сложих на нощното шкафче. Не бях сигурен кои ще са подходящи и затова бях награбил шепа от колекцията на съквартиранта си. Легнах само по долни гащи до Сам и известно време само се целувахме и опипвахме .

Най-накрая тя каза.

    - Е, хайде де.

    - Какво?

    - Няма ли да...такова...знаеш.

    - Ами...честно казано нещо не се получава.

    - Не ме ли харесваш?

Помислих си, че причината беше по-скоро, че се срамувах, но не исках да ѝ го призная.

    - Не е това. По-скоро съм уморен.

    - Непривлекателна ли съм?

    - Моля те, недей го казва. Хубава си. Аз съм виновен. Не знам как се прави това.

    - Девствен ли си?

    - Ами може би малко.  

    - Ясно. А аз не те привличам.

    - Не не е това. Не съм влюбен в теб, вярно. Не че това има някакво значение...Виж ще взема да си вървя.

    - Не стой. Спи тук. Не трябва да правим нищо щом не ти се прави. Спи до мен. Моля те.

Останах до нея. Прегърнах я. През цялата нощ я галих - по косата, шията. гърба. Беше ми доста чоглаво да лежа до нея без да мога да направя нищо.  Предпочитах да бях в моята си стая и да си мисля, как всичко се беше прецакало, а не още да бъда до врата си потопен в прецаканото. Опитах се да заспя, но така и не можах. Мислите ми както обикновено сновяха напред-назад. Дори в този момент си мислех и за Ева.

Рано сутринта, когато първите слънчеви лъчи влязоха през прозореца станах и започнах да се обличам. Сам се събуди и се надигна на лакът в леглото. Погледнах я. Слънчевата светлина идваща през прозореца я огряваше отзад и очертаваше фигурата и. Тя ме погледна с бледо лице, а разчорлената ѝ коса беше като ореол около главата ѝ. Изпитах желание към нея, като я гледах така.

    - Кажи ми честно - грозна ли съм?-  попита тя готова да се разплаче.

Исках да ѝ кажа, че вината наистина беше в мен, но какъв смисъл от това? Наместо това пуснах джинсите, които бях готов да обуя да се свлекат на земята и взех един презерватив от нощното шкафче.

    - Добре. Мисля, че магията се получава. Но не очаквай да се влюбя в теб.

    - Мисля, че в предвид обстоятелствата може би искаш твърде много от мен. - засмя се тя и отгърна чаршафа да се вмъкна под него.

Любихме се цялата сутрин. После ядохме от вчерашното ядене и пак се любихме. Всъщност продължихме целия ден. В един момент свършихме презервативите. Излязохме на разходка без да се държим за ръце.

    - И какво, сега гаджета ли сме? - попитах я.

Сам ме погледна и се засмя.

    - Не знам. Времето ще покаже, нали. - рече тя,  после сериозно добави - но ти може би ще ме нараниш. - гледаше някъде напред.

    Проследих погледа ѝ. Пред нас по алеята вървяха Алекс и Ева. Алекс ни махна с ръка, а Ева ни погледна лчбопитно. Махнахме им и завихме по една отбивка. В корема ми и без това беше избухнала бомба, като видях Ева. Не ми се искаше да я срещам  точно тогава. Усещах се все едно съм я предал, въпреки, че каква вярност ѝ дължах? Казах на Сам:

    - Може би си права. Ще го преживееш ли, ако се случи?

Тя помълча известно време. После взе от земята едно отдавна обрулено и изсъхнало листо.

    - Виждаш ли това листо - колко нещастно изглежда?

    - Поетично казано...

    - Не, сериозна съм. Запомни. Никога няма да оставя някой да ме направи да заприличам на това листо. Още по малко едно момче, в което съм се влюбила, защото има добро сърце. Разбираш ли Роби?

    - Разбирам.

    - Тогава не се притеснявай за мен. Живей живота си така, както желаеш. Аз ще повървя с теб, докогато намеря за добре..

Тя ми подаде листото. Със свито сърце го поех. Беше кафяво на цвят, сгърчено и мокро от дъжда листо от миналата есен. Поддържах го за миг и после го хвърлих зад гърба си.

....

По телефона звънна Сам.

   - Къде си? - бодро прозвуча гласът ѝ.

   - Пред фонтана.

   - Как мина изпита?

   - Добре. - излъгах аз.

   - Ела пред общежитието. Имам изненада за теб.

Сам ме чакаше пред общежитието си пред някаква бричка. Беше грозен зелен Форд Малибу.

    - Познай чия кола е тази?

   - На нечий сериен убиец?

   - Ха. Позна. Моята, тоест. Какво ще кажеш за едно кръгче?

Двамата се качихме. Колата запали с ръмжене и Сам подкара по улиците на университета…

Скоро семестъра свърши. Реших да взема два курса през лятото, когато не беше натоварено. Сам си намери работа като сервитьорка и остана в града. Разбрах, че Ева бе заминала за Лонг Айлънд, където живееше, за през ваканцията.

Онези три месеца на лятото останаха като едни от най-хубавите в живота ми. Със Сам бяхме неразделни. Прекарвахме цялото си свободно време заедно. Имахме група от приятели, които живееха в Бингамтън или бяха останали за през лятото, така че не си доскучахме един на друг. Обичахме да тичаме заедно или да ходим по парковете около Бингамтън. Понякога се качвахме на бричката ѝ и карахме към хълмовете зад университета. Обикновено носехме храна със себе си. Седяхме на капака на Форда, ядяхме и си говорихме, докато слънцето залязваше зад хълмовете. После карахме по непознати пътища, докато се изгубим - не ползвахме навигация  - не би било честно. Понякога осъмвахме далеч от града, загубени и после някак си налучквахме пътя за дома.

В края на лятото при едно от нашите пътешествия намерихме малко езеро, сгушено между два хълма. Смрачаваше се. По брега на езерцето бяха накацали вили, повечето, от които бяха с тъмни прозорци - собствениците ги нямаше.  Без много да му мислим паркирахме на улицата пред една от пустите вили. Минахме през двора и се съблякохме по бельо. Наджапахме в топлата водата. Беше много приятно, с черната вода под нас и звездното небе отгоре. След като поплувахме малко излязохме на брега и се облякохме. Седнахме до водата.

        - Роби - каза тихо Сам. - Виж колко е пъстро небето. Пълно със звезди.

Не отговорих. Чаках я да продължи.

        - Понякога когато гледам небето и се чувствам толкова далеч от всичко, което се случва. Чувствам се толкова сама.

        - Никога не си ми казвала това.

        - Никога не е ставало дума.  

        - Защо Сам? - казах и я прегърнах. - Аз съм тук.

        - Тук си и не си тук, Роби. Ти винаги си някъде другаде. Мислех, че ще е така само в началото. Понякога се чувствам толкова далеч от теб, сякаш си една от тези звезди. Аз съм тук, а ти някъде там и дори не можеш да ме различиш от толкова далече. И аз не знам как да достигна до теб.

Не знаех какво да кажа. Бях привързан към нея, но не я обичах. Почувствах се виновен.

        - Приеха ме в Мичиганския Университет. - продължи Сам. - Трябва да реша дали да отида. Ти как мислиш? Да замина или да остана? Как мислиш, Роби - попита тя и се взря в лицето ми отблизо, сякаш в тъмнината се мъчеше да прочете отговора по него. Замислих се. Тя сякаш ме питаше дали ще я заобичам. Исках да я заобичам. Но става ли обич насила? Бях опитал, но в главата ми беше само Ева.

        - Не оставай тук, Сам. Ти си умно момиче. Отиди в Мичиган. Важно е за бъдещето ти. Ако питаш дали да избереш университета там или си струва да оставаш тук заради мен - не, не си струва.

    Тя помисли малко, след което каза:

        
       - Добре Роби. Ще те послушам. Знаеш ли, Роби… обичам те. Бих искала и ти да обичаш мен. - постояхме малко време в мълчание. Подухна лек ветрец, а щурците пееха. някъде в езерото изквака жаба. Беше се спуснала лека мъгла. Беше идеалична картина, но и някак си много тъжна. Тъга бе налегнала над езерото, над тревата и над нас. Небето бе високо отгоре и звездите далечни и студени. Поисках да си тръгнем, но не можех да се помръдна. Чаках Сам да каже нещо. Тя откъсна едно листо от малко дръвче, което бе поникнало покрай езерото. Помириса го, после го прекара през пръстите си.

        
       - Помниш ли онова листо, Роби. Сгърченото есенно листо? Това става, когато дойде есента. Когато слънцето не дава топлина...Ти си добър приятел... - Тя си поигра още с листото - Аз обаче наистина трябва да замина. Обещах, че няма да стана като онова, сухото листо. А есента идва и ако остана тук и не ме обикнеш истински ще изсъхна като него. - Тя стана и се изтупа от тревата. Погледна ме и ми подаде ръка, за да ми помогне да стана - Извинявай ако съм те накарала да се почувстваш неловко. Просто си бръщолевя. Нека да вървим. Не ми се стои повече тук.