Полетът от Чикаго до Ню Йорк се стори на Мелани най-дългото време, през което трябваше да седи мирно на седалката си, а ù се искаше да танцува от радост. Снощните ù мисли бяха отстъпили на заден план, изблъскани от еуфорията ù. Дори изпращането на летището не ù се стори така тягостно. И почти без неудобни обяснения. В кафенето на летището пиха кафе и си говориха почти без неудобство. И двамата заобикаляха снощната вечеря и сцената след нея. На сбогуване Томас ù подаде ръка:

- Ти си много специална жена, Мелани Хънт! – и беше искрен.

- Благодаря ти – просто каза тя и стисна ръката му.

В Ню Йорк я посрещна самият Никълъс Стронг. Мел се опита да бъде сдържана, докато поемаше подадената му за поздрав ръка, но беше трудно да удържи радостта си. Когато Никълъс сърдечно я прегърна с думите „Браво, момичето ми!” тя най-после се засмя. Часовете до вечерта сякаш излетяха. Първо с Никълъс се качиха в лимузината, където тя започна да му разказва за случилото се в Чикаго. Някъде по средата на разказа пристигнаха в дома на Хенри, който искаше да посрещне Мелани на летището, но понеже не му позволиха, беше изтръгнал от Никълъс обещание, че щом Мелани кацне, веднага ще дойдат при него. Наложи се Мелани да започне разказа си отначало. Разбира се, прескочи вечерята с Томас Кинг и от скромност не повтори думите на Робърт Максуел за себе си. Никълъс, обаче, искаше тя да получи полагащото ù се докрай:

- Боб ми се обади след като те е изпратил, Мелани – той я погледна – според него, ти си една забележително умна млада жена!

И двамата – и Никълъс, и Хенри – се усмихнаха, когато тя се изчерви. Никълъс отново сърдечно потупа ръката ù:

- И аз мисля така!

После Никълъс се качи в лимузината си и отиде при японците, които бяха поверени за няколко часа на грижите на Дик Хенкок, а Мелани остана още малко при Хенри. Той изглеждаше доста по-добре от онази вечер в болницата.

- Наистина съм трогната от посрещането!

- О, Никълъс много се притесняваше! Толкова развълнуван отдавна не съм го виждал! – Хенри не можеше да се нарадва на присъствието ù.

- И мен ме беше страх! Езикът ми се върза, когато Максуел ме попита защо мисля, че новият проект е по-добър. Вече бях решила, че съм провалила всичко.

- Никълъс не се притесняваше за това, че ще провалиш сделката, вярваше в теб. Притесняваше го по-скоро самата ситуация, всичко, което се струпа накуп – японците, катастрофата... И аз се тревожех за теб...

- Всъщност, провалянето не беше чак толкова невъзможно – каза сериозно Мелани, без да обърне внимание на последните му думи.

Хенри не ù каза, че Никълъс и Боб Максуел поддържаха връзка почти през цялото време. Защо да си мисли, че сделката е била предварително решена? В края на краищата идеята за промяната в тази насока на проекта беше изцяло нейна. Тя даде всичко от себе си и заслужаваше да се наслади на успеха си. Робърт Максуел не би подписал договора, ако не бе одобрил промените, не беше и обещавал предварително на Никълъс, че ще подпише. Но наистина му беше разказал по телефона за представянето на Мелани и наистина беше впечатлен от нея. Ако ù го разкажеше сега, щеше да помрачи радостта ù и да я накара да се чувства маловажна. Точно той ли ще ù го причини? Хенри я погледна с нежност, а тя, загледана в пътната си чанта, попита:

- А ти защо се тревожеше? – зададе въпроса си по-скоро от любезност, защото бе сигурна, че притесненията му са били по сделката. Хенри се смути, но все пак я погледна в очите:

- Заради Томас.

След отговора му настана тишина. Гърлото на Мелани пресъхна, а Хенри с тревога наблюдаваше израза на лицето ù. Насили се да проговори:

- Да не би... – търсеше думи, с които да облече въпроса си – Да не би вие... Има ли нещо между вас с Томас?

Дежа ву!

- Знаеш ли, Хенри, той ме попита същото – дали между нас с теб има нещо...

- Наистина ли? – кой знае защо Хенри се почувства прозрачен – Какво му отговори?

- Че не е негова работа.

- И на мен ли така ще отговориш, Мелани?

Чак сега тя се загледа в лицето на Хенри, в очите му, впити в нейните с настойчиво желание отговорът да е в негова полза. Въздъхна – май беше време да сложат и тези карти на масата.

***

Пит дръпна ципа на пътната си чанта. Сложи я до вратата и хвърли последен поглед на апартамента – мебелите бяха покрити, шкафовете – изпразнени, цветя нямаше – всичко беше наред, май не беше пропуснал нищо. А, да! Телефонът! Не беше се сетил да го прекъсне и сега трябваше да го вдигне или да го изключи, защото трескаво звънеше. Не му се говореше с никого, поколеба се, но все пак вдигна:

- Ало?

- Пит, здравей! – краката му омекнаха, защото най-любимият глас задъхано го поздравяваше в слушалката. Щеше ли да има глас да говори? Щяха ли да му стигнат силите? – Пит, чуваш ли ме?

Чуваше я! Искаше да чува гласа ù непрекъснато:

- Чувам те, Мел! Как си? – „Как си?”, нали чуваше колко щастливо звучи гласът ù! Отсреща Мел малко смутено каза:

- Пит, хайде да се видим! Имам хубава новина!

„Тази болка – помня я!”, успя да издаде глас през стиснатото си гърло:

- Мел, бързам за летището!

Напрегна слух като че ли да чуе реакцията ù и ако можеше да види болезненото разочарование, изписано на лицето ù, би зарязал всякакви полети и би изтичал при нея. Само че Пит не можеше да види, както не можеше да усети и болката, стиснала сърцето ù, защото нещо ù подсказваше, че се разделят за дълго. Ако можеше Пит да усети болката ù и ако знаеше причината за нея, би закрещял от щастие. Но той не усещаше, не чуваше дори задъханото ù дишане, което ù пречеше да попита къде и докога заминава. Не усещаше, защото бързаше да избяга. Да бъде далеч от нейното щастие. Затова каза:

- Наистина бързам, Мели! – поколеба се за миг – Щастлива ли си?

- Нда... щастлива съм – малко объркано отговори тя, интерпретирайки въпроса с повода, по който му се обади, но той разбра друго: тя е щастлива с друг! Затова се сбогува:

- Довиждане, Мел! Желая ти много щастие! – и затвори. После дръпна кабела и стремително – за да не би да размисли – грабна чантата и затвори вратата зад себе си.

***

Толкова празна Мел не се бе чувствала никога. Не помнеше да ù е било толкова студено както сега. Изтръпваше като погледнеше през прозореца и виждаше как вятърът подмята кафеникавите листа на клена. Студът беше се спуснал необичайно рано през септември и се беше настанил навсякъде. И най-странното беше, че никой друг не го забелязваше – момичетата в офиса ù се разхождаха още с летните си дрехи, бъбрейки весело, че лятото тази година ще остане до ноември и ще сложат палта чак на Коледа. Никълъс, Лайла – всички около нея се радваха на топлото време, само Хенри изглеждаше малко скован, но поне не тракаше със зъби като нея.

След еуфорията по подписването и след заминаването на японците, работата си тръгна по старому, макар и не съвсем. Отначало ù намекнаха и тя очакваше, че ще ù предложат друга работа, но това не стана. Тя продължи да работи както и преди, но често се случваше да срещне Хенри или даже Никълъс по коридорите. Поздравяваха се, говореха си и скоро всички зашушукаха за покровителственото държание на Никълъс Стронг към нея. Хенри се държеше на разстояние близо месец и половина след разговора им. Не се чувстваше обиден от отказа ù да бъдат близки, но страдаше – сигурно за пръв път – от несподелената си любов. И може би защото сам страдаше, усещаше, че и тя страда. Когато се отнасяше за чувства, Хенри нямаше проницателността на Томас, пък и да я имаше, нямаше как да разбере какво се бе случило с нея. Тя не му разказа за домогванията на Томас, а за друг не беше намеквала изобщо. Просто му беше казала, че няма да се получи, защото не е готова и внимателно му даде да разбере, че няма да е готова за него. Така че, Хенри просто усещаше страданието ù отдалеч, без да може да си го обясни и без да се опитва да се приближи и да лекува мъката ù. Наистина влюбен, наистина сериозен в чувствата си, но повърхностен по природа, Хенри скоро прие отказа ù и вече можеше да я среща, да я поздравява, без това да му причинява болка. Неосъзнатата му житейска философия беше: така е трябвало да стане.

Страданието на Мел се усилваше с всеки изминал ден. За два месеца тя преосмисли детайлно последните десет години от живота си. Изуми се от собствената си наивност и неспособност да различи истинското от фалшивото. Беше приемала Пит като брат, какъвто не бе имала. Беше се отнасяла с него като към близък, като към роднина, понякога дори като към родител. Беше благодарна, че го е срещнала и че е можела да разчита на него винаги. Единствената голяма пауза в отношенията им беше заминаването му за Италия след като се сгоди за Дерек. Дори беше се надявала Пит да я заведе до олтара, тъй като нямаше нито един близък, който да замести баща ù. По пътеката в църквата до нея, притаил вълнението си, крачеше Ерик, съпругът на Лайла. Спомни си как в болницата ù се присънваше, че пропада някъде и търси Пит да я спаси. Явно бе викала насън името му, защото чу сестрата да я пита кой е Пит и иска ли да го повикат. После Пит се появи като ангел-спасител и я изтръгна от депресията, в която доброволно се бе отпуснала. Тогава си беше казала, че за Дерек не съжалява, не искаше да го вижда, да чува за него, нито да си спомня, че е имало такъв човек. Изхвърли всичките му вещи, всички снимки, всичко, което напомняше за него и се предаде на мъката, на мъката за нероденото си дете. Страхуваше се да заспи, защото сънуваше как детето мърда в утробата ù, как рита и се протяга, а после се събуждаше обляна в пот, слагаше ръце върху плоския си корем и сякаш се ослушваше в себе си – да долови, да усети онова вълнуващо движение...

После Пит я заведе в Италия и тя още имаше чувството, че първият месец, който прекара в тази слънчева страна, беше някакво вълшебство. Сега, години след това, си мислеше, че не мястото беше толкова вълшебно, а магията идваше от присъствието на Пит – от неговата усмивка, от неговата грижа, от всеотдайността му. Намираше време за нея, въпреки многото работа и непрестанни ангажименти. Беше направил всичко, за да се чувства тя добре. Тогава ù се стори, че в погледа му проблясва една по-различна нежност, но не беше сигурна дали не си въобразява поради собственото си по-различно отношение към него. Дали не си въобразяваше, че е толкова нежен, само защото би ù се искало да е така? По природа сдържана и мълчалива, тя не посмя да му покаже по-различното си чувство към него. Знаеше, че Пит не е щастлив в брака си, но също така знаеше и за решимостта му да осигури нормална семейна среда за Алекс. Тя не стигна дори в мислите си до там, където те с Пит можеха да бъдат заедно като влюбени. Не, тя просто чувстваше благодарност и нежност, които може би щяха да разцъфнат в любов, ако не бяха задушени от огорчението и чувството, че е излъгана от наемането на Дерек за рекламната кампания. Тогава Мелани не пожела да чуе обясненията на Пит, от страх да не се разпадне на прах представата, която имаше за него. Беше ù разказал какво точно се е случило след повече от година. Тогава тъкмо се развеждаше с Дейна. Мел си спомняше как идваше в дома ù, ходеше неспокойно напред-назад из хола и се обвиняваше за проваления си брак и най-вече за раздялата с Алекс. Тя го слушаше мълчаливо, оставяше го да изговори гласно всичко, което го задушаваше, а после тихичко започваше да оправдава обвиненията, които той си отправяше. Едно по едно, сякаш плевеше леха от бурени, отскубваше всяка пресилена вина, която той сам си вменяваше и на нейно място посяваше семенце от спокойствието си, от нежността си, от сдържания си оптимизъм. Правеше го толкова умело, че Пит се усмихваше и си отиваше успокоен. Постепенно нещата се подредиха, едва зародилите се нежни чувства у Мел сякаш останаха там – под дебел слой приятелство и благодарност, но подобно на покълнали зърна чакаха да дойде време да покажат стъбълцата си на слънце.

Онази нощ в Чикаго пластовете, разклатени от всичко случило се покрай сключването на сделката, най-после се разместиха и като лавина се понесоха в замаяното ù съзнание. В тишината на хотелската стая Мел осъзна, че нещата вече са различни и че вече нищо не пречи да покаже на Пит чувствата си. Беше чакала с вълнение да се освободи от всичко, за да му се обади. Беше тръпнала в очакване да се срещнат, едновременно разтреперана, нямаща представа как да му намекне за внезапното си откритие и ужасена, че той ще я отблъсне, защото не чувства същото като нея. Може би ако бяха имали възможност да поговорят, нещо щеше да се изясни, но така... Пит замина толкова внезапно, че тя се разтревожи не на шега. Първо, той винаги ù казваше, когато тръгваше за някъде. Второ, никога не се бавеше повече от няколко дни и през тези дни се чуваха по телефона. Звънеше на телефоните му, но те бяха изключени. Звънна дори в офиса му, нещо, което не беше правила никога. Оттам ù казаха, че Питър Маршъл е в чужбина по работа. Нямаха информация кога ще се върне. След този разговор Мел седна на стола си и се разплака. Стана ù безпощадно ясно, че Пит няма да се върне. От година той отказваше предложенията да се върне отново в Италия. Беше ù казвал, че е сгрешил като е заминал първия път и заради заминаването си се е развел. Сега отказваше заради Алекс. Искаше да е близо до него винаги. Какво се бе случило, че така изведнъж беше решил да замине и то без да ù каже дори?! Каквото и да беше, важно беше само това, че Пит не беше тук, при нея.

Един ден, търсейки нещо във визитника си, Мeл попадна на една визитна картичка на Пит. Беше доста стара, но това, което привлече погледа ù беше и-мейла му. Телефоните му бяха изключени, но електронната си поща сигурно четеше, нали? Мел седна пред компютъра, набра съобщението си и го изпрати. Няколко дни очакваше отговор. Нищо. Отново изпрати съобщение. Отново нищо. Така тя изпрати десетина съобщения. Вече беше готова да си резервира билет до Милано, но точно тогава в корпорацията отново пристигнаха японците и Никълъс я ангажира докато траеше посещението им.