Каква романтика!

                   -Та-ка-a!... Подписахме трудовия договор с теб, наборе. По на  седемдесет и кусур години сме, ама и двамата още око хващаме, не се даваме лесно, нали?... Ей, аз вече два пъти се развеждах, докато най-сетне да случа с третата си жена. Мадама и половина е, двадесет и осем годишна, с бедра до сливиците, че и отгоре -  абе,  истинска чаровница! – фамилиарно рече Големият шеф и потупа новоназначения си портиер по рамото.

               - Да, подписах договора с вас, господин Видев и от утре постъпвам като охрана във фирмата ви. Радвам се, че се разбрахме за всички подробности – някак притеснено и делово  откликна Донев.

               -А-а-а, не бързай толкова! Не сме се разбрали – още не съм ти казал най-важното:  Когато видиш, че жена ми се задава, винаги ще излизаш от кабинката, ще й се покланяш ниско и ще й целуваш ръка! Това трябва да правиш задължително, за да си имаме уважението, разбра ли!? – отсече шефът.

                 Донев помръкна, но навреме се съвзе.

                 -Господин Видев, знаете, че съм бивш летец, сега получавам всеки месец по 250 лева пенсийка, но си имам принципи и на никого не се кланям! – без да му трепне гласът, изрече новоназначеният и, докато началникът да се усети, издърпа договора от ръцете му и го накъса на ситни парченца.

                  -Глуу-пак!... Върви по дяволите тогава! Кандидати за работа има колкото щеш! Дреме ми за теб и за тъпите ти принципи! – управителят на фирмата истерично се разкрещя след Донев, който вече се отдалечаваше с твърда стъпка.

                  Ръмеше ситен дъждец. Бившият летец се позагърна в избелялото си яке и след завоя, вместо да се запъти към къщи, свърна към градската градина. Какво щеше да обяснява на жена си? -  Че пак ще се греят на печка „Чудо” и ще вечерят на свещи, защото няма с какво да си платят тока; че пак няма да купят подарък на внучето за рождения му ден; че пак ще броят стотинките за хляб и кисело мляко… Ех, имало е и по-лошо!...

                   Летецът вече не усещаше нито упорития ръмеж, нито доскоро сковаващия го студ. Бавно започна да обикаля по алеите, а спомените му изплуваха от ярки, по-ярки. Ето, връща се назад – някъде между 1949 и 1953 години, когато още беше ученик в образцовата земеделска гимназия в Садово. Възпитателят Вълканов пак е строил момчетата за тъй нареченото „встъпително мото”.

                    - Кой е генерален секретар на комунистическата партия на Испания? – бодро пита той.

                     - Долорес Ибарури Гомес, с псевдоним Пасионария – високо се провиква специално подготвен ученик и подканя момчетата: - Повторете, другари!

                     „Другарите” няколко пъти послушно извикват името на комунистическата деятелка. Стомасите им къркорят, затова прилежно бързат да привършат с възпитанието, та Вълканов най-сетне да благоволи да ги допусне в столовата и там да им раздадат жалките порцийки варени картофи или бобец, с които да се опитат да залъжат непоносимия си глад. И така, това се повтаря всеки Божи ден,  преди закуска, обяд и вечеря - вместо молитва...

                    Точно сега, докато обикаляше безцелно по алеите на градската градина, в съзнанието на Донев изплува и злокобната нощ, в която другарят Вълканов грубо разбуди младежите, накара ги да се облекат за пет минути - като войници,  и им нареди по-скоро да тичат към обора на новосъздаденото  Трудово кооперативно земеделско стопанство /ТКЗС/, за да попречат на селяните да си отведат отнетите им крави, коне, овце и кози. Като в кошмарен сън видя разчорлените, бесни жени, въоръжени с вили, ръжени, метли и колове. Ето, той се изпречва на пътя на бременна невеста, повела кравичката си, а тя му стоварва един ръжен по главата. Завива му се свят и младежът пада в калта – лепкава, примесена с прясна тор...

                  Свестява се в спалното помещение на земеделския пансион. На другия ден вече е по-добре, за да осъзнае, че селището е пълно с милиционери и военни, и да участва в последвалите събития. В салона на гимназията учениците посрещат министъра на земеделието – Титко Черноколев. Възпитателят Вълканов им нарежда да заемат балкона и, когато плесне с ръце,  да скандират: „Искаме ТКЗС! Искаме ТКЗС!”... Залата се изпълва с недоволни жени. Мъжете в същото време са в кръчмата и там тихичко и страхливо бистрят положението. До вратите на салона са застанали на пост милиционери и едри момчета от гимназията – пропускат само безобидни жени с празни ръце.

                    - Върнете ни животните! Ще ги изморите, както сте ги наблъскали на едно място! А и лошо ни храните добичетата - по цял ден реват, ще ни скъсат душите! – провиква се една старица.

                     - Искам си кравичката! Децата ми ще умрат от глад без мляко! – обажда се друга жена.

                      - По четири стотинки на ден ни плащате в това ТКЗС, как ще оцелеем? – извисява глас млада невеста.

                      - Кравата ми няколко пъти сама бяга от стопанството ви. И двете плачем пред обора в двора ни – ако щете вярвайте, ама в очите й има сълзи, тя мучи дълго и протяжно и гледа да свре главата си в скута ми, сякаш ме пита защо съм я натирила… - проплаква същата бременна булка, която предишната нощ е ударила Донев с ръжен по главата.

                       Вълканов плясва с ръце и момчетата започват да викат: „Искаме ТКЗС! Искаме ТКЗС!” Донякъде успяват да заглушат ропота в залата. След малко по-будните жени вече са арестувани и подкарани кой знае накъде. Докато ги извеждат от салона, Титко Черноколев изнася реч за ползата от Трудовото кооперативно земеделско стопанство и за упадъчния буржоазен морал, проводници на който били и жените от Садово, Кочево, Чешнегирово, както и от другите селища в Краймаричието...

                       Спомените - същински зловещ сън, връхлитат бившия летец и той ускорява походката си. Отдавна не усеща ръмежа, отдавна не потръпва от студа. Тръгва по алеята с могъщите кедри, а мислите му го отвеждат в студентските години, когато следва във Висшето военно училище. Тогава задълбочено изучава история и един преподавател има неблагоразумието да го запознае с протокола „от заседанието на секретариата по хода на Народния съд и мерките за отстраняване на някои недостатъци”.  И до днес не могат да се заличат от паметта му прочетените там слова, изречени от Титко Черноколев като упрек към Народния съд: „Подсъдимите се оставят излишно да декламират. Трябва да се прекъсват!... Не се използват възможностите, които дават самите подсъдими.” Именно тогава младежът се отвращава и решава никога и на никого повече да не се кланя....

                     Донев обикаля като луд из алеите на парка и почти се сблъсква с група девойки, които крещят: „Свобода за Ванко 1! Свобода за Ванко 1!”  Тогава бившият летец не издържа - спира и сяда на една пейка, подпира челото си с длан, то пари, а главата непоносимо го боли. „Порочен кръг, Господи! Дали някой ден ще се излезе от него?” – мисли Донев и след всеки повик „Свобода за Ванко 1!”, сякаш чува и своя вик от онова далечно време: „Искаме ТКЗС!” След този кошмарен спомен той  тръсва глава и отново, с твърда походка тръгва към къщи, където го чака печката „Чудо” и вечерята на свещи.

                   Каква романтика!...