Ели Милева чакаше.

На кръстовището светофарът подаде зелена светлина за пешеходците и те забързаха да пресекат оживената улица. Двойка на средна възраст - жена, облечена в скъпи дрехи и мъж с вид на заклет алкохолик от кварталната кръчма, леко изостанаха от тълпата.

- Ще кръшкаш, а? - крещеше алкохоликът - И мислиш, че аз ще оставя нещата така?

- Но ти не си ме докосвал от месеци! - оправдаваше се жената.

- Това няма никакво значение - продължаваше онзи - мога да те докосвам, а мога и да не те докосвам. Но това не ти дава право да се въргаляш в леглото ми с разни типове! Ти си моя жена!

- Не мога повече! - разплака се жената - Толкова те обичах! За теб вече единствено алкохолът има значение. Аз също имам право на щастие и възнамерявам да го открия!

- Ти ли, кучко!!! - изрева извергът и заби юмрук в лицето на съпругата си.

Жената изстена, събра всичките сили, които й бяха останали и побягна. Алкохоликът се опита да затича след нея, но само се олюля, падна, а после се изправи пред укорителните погледи на минувачите.

Ели Милева чакаше.

Отново зелена светлина.

Малко детенце тръгна със смели крачки да пресича, а майка му се опитваше да го настигне. Като видя, че няма да успее, извика:

- Спри, немирник такъв!

Детето се обърна, хвърли й един от онези свои погледи с дяволито пламъче, усмихна се широко и затича още по-бързо. Майката също ускори ход, настигна го, вдигна го във въздуха с двете си ръце, завъртя го, дари го с целувка, пълна с обич и нежност. После го пусна на земята, хвана го за ръчичка и го поведе към парка, където щеше да му купи сладолед и балон.

Ели Милева чакаше.

Хората на кръстовището също - поредната зелена светлина. Възрастна жена с бастун тръгна да пресича много бавно. Опасяваше се, че няма да успее да премине преди светофарът да светне червено, затова помоли минаващия покрай нея мъж да й помогне.

- Остави ме на мира! - изсъска той - Не виждаш ли, че бързам?!

- Мило момиче, имам нужда от помощ, за да премина на отсрещната страна - примоли се старицата на младо елегантно момиче, което я беше застигнало.

- Като не можеш да ходиш, накъде си тръгнала? - сопна се госпожицата и отмина с безразличие.

В този миг светофарът се обля в червена светлина, автомобилите засвириха с клаксоните си на едва пъплещата старица и, стремейки се да я заобиколят, продължиха бесния си ход.

Ели Милева чакаше.

Когато светофарът отново позеленя, красив млад мъж, облечен в изискан костюм и с бизнес чанта в ръка помоли пешеходците да не мърдат от местата си, изтича в средата на улицата, падна на колене и каза:

- Мила, ще се омъжиш ли за мен? - и извади от джоба си малка кутийка с пръстен, върху чиито диамант се отразяваше жаркото лятно слънце.

Младо красиво създание с ослепителна усмивка се отдели от тълпата, изтича към мъжа и извика колкото й глас държеше:

- Даааааааааааааааааааааа!

Той я прегърна, целуна я нежно и, ръка за ръка, двамата продължиха пътя си.

Ели Милева чакаше.

Зелено.

Вик на безпомощност се разнесе наоколо, когато един младеж с протрити дънки измъкна чантата от ръката на нищо неподозираща жена и като стрела хукна през улицата.

- Крадец! Хванете го! - развика се тя.

Хората я изгледаха учудено, а един я посъветва:

- Госпожо, за това си има полиция. Да не би да очаквате ние да й свършим работата?

Ели Милева чакаше.

Пак се появи проклетата зелена светлина. Точно пет зелени светлини по-рано един бързащ шофьор не се съобрази с предимството на пешеходците и налетя върху 25-годишна жена. Разнесе се писък, чу се свистене на гуми, после жената изхвърча на тротоара и остана неподвижна.

Този път никой не тръгна да пресича.

Вече се чуваше приближаващ вой на сирени и съвсем скоро се появи линейка, която бавно намали ход и спря.

Беше късно. Жената тихо затвори очи. Видя много. За пет смени на светлините на светофара видя толкова много, колкото през целия си двадесет и осем годишен живот не бе виждала.

Ели Милева вече не чакаше.