– Значи, баща ти е получил инсулт преди четири години? И си живяла при този лекар? И не си направила аборт? Имам момиченце? – изстрелваше въпросите си Камен, с които търсеше потвърждение, че цялата история на Роза е реалност.
– Май не трябваше да ти казвам истината. – тихо и със съжаление промълви Роза.
– Напротив, хубаво е да знам, че моята дъщеря носи чужда фамилия и нарича друг “татко”! – Камен започна да крачи нервно из кабинета си.
– Твоята дъщеря е кръстена на теб! И не смей да ме обвиняваш, защото ти беше този, който не искаше Камелия да съществува! – гневният ѝ поглед можеше да го изпепели.
– Не само аз, бащите ни също. Нямахме избор, Рози!
– Така ли? А аз как намерих изход, Камене?
– Оказа се по-смела от мен. – Камен се приближи и посегна да погали Роза, но тя се сви в стола си.
– Бях наивна, влюбена и не спирах да ти звъня, надявайки се, че ще се зарадваш на решението ми да родя нашето дете и заедно ще се борим за бъдещето си. Ти просто изчезна! Къде, из този широк свят, се скри от нас, татко на Камелия?
– Почти две години живях в Испания. Прехвърлих се и завърших образованието си там. В последните месеци на престоя се отдадох на опознаване на тази така гостоприемна и слънчева страна. Има прекрасни местенца. Толкова много мигове исках да споделя с теб. – лека тъга се прокрадна в гласа му.
– Не си скучал. Натрупал си знания, опит, вероятно и бройки... Коя съм аз, че да ти държа сметка за това. Свободен мъж си... Сега свободен ли си, всъщност?
– Доколкото разбрах преди минути, не само аз съм прекарвал времето си интересно. Не ми каза, оженихте ли се с доктора? – Камен пропусна последният въпрос на Роза, докато се опитваше да я уязви.
– Не се опитвай да ми насаждаш чувство за вина, не смей! Не знам дали щях да го направя, ако баща ми не беше починал тогава, но не, с Коста не сме женени. И не, нямам друг мъж, да уточня преди да си попитал. Макар, че не знам защо би трябвало да ти пука, ако имах?
– Добре, Рози, извинявай, че съм нападателен. Все още съм в шок от всичко, което ми разказа. Никога преди не сме си говорили с този тон. Нека не се караме сега, когато се намерихме.
– Аз не искам да се карам с теб. Ти ме предизвикваш да повишавам тон. – уточни очевидното Роза. – Интересен разговор водим, но трябва да вървя. Ками ме чака сама вкъщи.
– Добре. Ще се обадя в магазина да предупредя, че ще си вземеш каквото пожелаеш, за моя сметка. Шефа черпи. – усмихна ѝ се Камен в знак на помирение.
– Ще си взема хляб, сирене, бурканче сладко и яйца. Щом получа заплатата, веднага ще дойда да платя. – заяви гордо Роза и погледна в очите своята първа любов.
– Недей. Искам и да те поканя...
– Татеее! – в този миг в кабинета връхлетя малко, русокосо момиченце и се хвърли на врата на Камен. – Виж баба какво ми купи!
– О, още една кукла! Хубава е почти колкото теб, мила моя! – таткото целуна малката си дъщеря и я свали на земята. В този миг на вратата се появи и възрастна жена, в която Роза разпозна майката на Камен. Толкова много приличаше той на нея.
– Здравей, майко. Откъде идвате?
– Здравей, сине. Поразходихме се в един детски магазин и в парка, както обикновено. Здравейте, госпожице. – обърна се жената към Роза.
– Майко, Росита, искам да ви запозная с Роза. – с леко напрежение в гласа каза Камен и в кабинета настъпи тишина.
– И ти ли се казваш като мен, Росалия? – разведри обстановката малкото момиченце, чиято синя рокличка подчертаваше прекрасните ѝ, топли като на баща ѝ очи.
– Не, миличка, само Роза съм. – приклекна тя и погали детето по пълните бузки. – Имаш най-красивата кукла на света!
– Имам още много. – с гордост се похвали Росита.
– Радвам се за теб. Приятно ми е да се запозная най-сетне и с Вас, госпожо! – подаде ръка Роза на възрастната дама. – Извинете ме, но трябва да вървя, бързам.
– Почакай... – викна Камен след изчезналата като хала през вратата Роза, но тя нито спря, нито се обърна.
Понесла торбичката с няколкото покупки Роза бързаше към малкият си дом. Искаше час по-скоро да прегърне своята дъщеря и да я изненада с така очакваните палачинки. През сълзи се усмихна на представата как щеше да подскача Ками из стаята от радост. Бързите крачки контрастираха на спомените, които бавно, но сигурно се промъкваха в съзнанието ѝ. Виждаше Камен ту като нерешително момче, което я оставя сама в парка, ту като горд баща прегрърнал дъщеря си. Другата си дъщеря. Виждаше и своя собствен баща, покосен от инсулта в инвалидна количка. Майка ѝ предано се грижеше за него в последните месеци от живота му. Той така и не пожела да види отново своето пораснало момиче и не се запозна с последната си внучка. Роза тайно ходеше до дома си и наблюдаваше как родителите ѝ се разхождат в малката градина в тишина, защото баща ѝ вече не можеше и да говори. Спомни си и тъгата на Коста докато месеци наред очакваше нейният положителен отговор на предложението за брак. Роза беше убедена, че онзи телефонен звън и болестта на баща ѝ са знак да не казва заветното “да“. Тайно се радваше, че има оправдание, защото сърцето продължаваше да принадлежи на друг. А сега искаше да се разкрещи сама на себе си, че е била толкова глупава да чака Камен да се върне, отблъсквайки единственият мъж, който истински беше загрижен за нея. Дори когато се върна в родния си дом, за да не бъде майка ѝ сама, Коста не спря да отделя време, грижи и средства вече за тях
трите. Идваше всяка седмица да ги види, те му ходеха на гости, продължиха понякога да ходят и на екскурзии. Почти всичко си остана постарому, само че живееха отделно. Година по-късно дойде нова беда. Мъката и напрежението дойдоха вповече на майка ѝ и тя също беше покосена от инсулт, докато садеше цветя в градината. Остана да лежи завинаги там, сред своите любими червени и бели рози. Почувствала се безкрайно сама, Роза постепенно започна да
се отдалечава от Коста. Нещата се случиха бавно и от самосебе си. Тя охладня, стана по-затворена, а той усетил накъде отиват нещата, започна все по-рядко да я навестява и да се обажда. Когато Камелия тръгна на детска градина, а Роза
започна работа в една шивашка фирма, Коста прецени, че щом не иска да приеме пръстен от него, значи може и да се оправя сама. Не се обади повече, но и тя не го потърси. Не беше сигурна дали от гордост, дали от срам или нямаше време от толкова грижи. Сестрите ѝ живееха добре със семействата си, имаха свои жилища и бащината къща остана за най-малката. Роза усети облекчение, че няма да живее по квартири, да плаща наеми и товара на плещите ѝ ще бъде малко по-лек. Когато спестените пари свършиха, обаче, и нямаше помощ отникъде, разбра колко е трудно с една заплата да се отглежда малко дете и да се плащат сметки. Сбогувала се и с последната си илюзия, Роза напълно се отдаде на работата, намирайки утеха и щастие в дъщеря си. Вечер, когато заспиваха прегърнати, тя все така разказваше
свои и чужди истории на своята малка принцеса. “Кога ще дойде тати?“ – питаше понякога преди сън момиченцето, а майката си спомняше за избягалият, истински баща.
Роза влезе запъхтяна в двора на малката къща. Видя дъщеря си да се люлее на закачената за един голям клон на стария орех люлка и въздъхна успокоена.
– Ками, познай какво ще си хапнем!
– Мамо, мамо, ще ми направиш палачинки ли? – скочи от люлката и се озова в обятията на майка си Камелия.
– Да, мила моя. А ти беше ли послушна докато ме нямаше?
– Съмняваш ли се, мамичко? – дяволито се усмихнаха сините ѝ очи.
– Не, само си питам.
– Дойде преди малко един чичко в костюм.
– Така ли? Какво искаше? Ти пусна ли го да влезе?
– Не, говорихме си през оградата. Търсеше теб и каза, че утре пак ще дойде.
– Каза ли името си?
– Да, но го забравих, бил ад... ад...
– Адвокат ли?
– Да!
– Браво, послушното ми момиче! Хайде сега да отидем да хапнем, че днес е един много емоционален ден. – Роза целуна Камелия, хвана я за ръчичката и двете заедно се прибраха у дома.
Следва...
© Боряна Христова All rights reserved.
Миночка, радвам се на нетърпението ти и го споделям! 😉
Тоти, заради тръпката! 😁😇
Момичета, много ви благодаря, че сте винаги тук! ❤❤❤