Когато бях на седем се преместихме в друг град. Там ни чакаха нова къща и ново училище. Мама каза, че и тук ще си намеря приятели. Преместихме се, казваше тя, защото баща ти си намери по-добре платена работа.
Мама подреждаше къщата, а татко работеше денонощно. Още не бях съвсем наясно с часовника, затова с нетърпение чаках заздрачаването, когато белият му Форд се задаваше и спираше на алеята. Той излизаше бавно, тържествено някак, изправяше гръб и прешлените му изпукваха. После се обръщаше, вадеше чантата си и някакъв пакет, обикновено подарък за мен. Тогава се засилвах и скачах на врата му. Падахме на моравата и се смеехме, а пръскачката ни заливаше. Това бе любимият ми момент. Татко ме прегръщаше и ми казваше колко много ме обича. Мама скоро се появяваше усмихната в пъстрата си престилка и ни разделяше - вечерята бе готова.
Един ден след училище посетих Еди, най-новият ми най-добър приятел. Исках да видя рибите му. От отворения прозорец на къщата се чуваше женски кикот. Еди каза, че майка му си има гости и ме помоли да почакаме отвън. Седнахме на тротоара. Еди каза, че скоро ще свършат. Не разбрах какво точно.
Пред тяхната къща нямаше нито морава, нито пръскачка. Само място за паркиране. Там бе спрян бял Форд.
Не след дълго смехът заглъхна и премина в стенания. Първият път когато чух мама да стене така, едва не умрях от страх, че нещо лошо й се случва. Цяла нощ ревах. На сутринта видях, че беше добре и дори бе по-весела от обикновено. Смееше се, а моята майка притежаваше най-красивия смях на света. Когато я запитах за среднощните вопли, тя се смути. Погледна безпомощно баща ми и бузите й поруменяха. Припряно излезе от кухнята.
Това се случва, обясни ми тате, като сниши глас и се огледа на всички страни, от силната болка, която навестява жените предимно нощем. Но!, вдигна предупредително пръст и ме погледна сериозно, споделям с теб при условие, че ще си остане между нас, защото това е чужда тайна. А мъжете не са клюкарки!
Заклех му се, че мигом ще забравя за това.
Бих споделил само с Еди, за да не се тревожи за майка си, въпреки, че се чувствах объркан. Детската логика не признаваше празнотите в незнанието ми – фактът, че сега не бе нощ ме смущаваше.
За да върви разговорът, казах на Еди, че този Форд е почти като нашият, но седи някак неестествено паркиран пред тяхната къща. Той се засмя и каза, че всички фордове си приличат. Категорично отказах да му повярвам. Нашият Форд е по-специален… Нищо не разбираш от коли, прекъсна ме той. Изпъчи се и изреди без запъване десетина марки автомобили. Каза още, че може да ги разпознае само по звука, със затворени очи. Голям лъжец. Но докато седяхме, се чу шум на приближаваща се кола. Той зажумя и я назова. Позна. И така още няколко пъти, докато стенанията от стаята на майка му не престанаха.
От унижението на невежеството ме спаси входната врата. Видях татко да излиза. Носеше кутия с боя и четка. До него усмихната вървеше красива дама с кукленско лице и голям корем, който поддържаше с една ръка. Изящните пръсти на другата стискаха димящо цигаре. Русата й коса бе вързана и се спускаше на вълни по гърба. Стана ми много мъчно за Еди и майка му, защото веднага ми стана ясно - при нея болестта е в напреднала фаза. Ето защо е стенела и през деня.
Тате се зае да боядисва оградата, а тя, поклащайки се смешно, като паток, му донесе кана с лимонада. Еди отиде да нахрани рибите. Аз останах на тротоара отсреща – изплашено, слабичко момче в къси панталони и размъкната риза. Когато свърши боядисването, тате се прибра в къщата. Не знаех какво да направя, затова пресякох шосето и застанах под прозореца.
- Няма ли да останеш? – питаше женски глас.
- Знаеш, че не мога – отвърна тате.
- И докога така? – извиси ядни нотки гласът.
- Ще мина тези дни да прекопая двора… Трябва да се окоси тревата… Покривът е за ремонт…Не, не мога да остана, трябва да се върна!
- А бебето!?... Бебето няма нужда от градинар, това ясно ли ти е?...
Нищо повече не чух. Усетих се как тичам по улиците. Сградите прелитаха като размазани картини покрай мен. В очите ми щипеше. Опомних се едва когато стигнах задъхан пред дома. На алеята тъкмо спираше бял Форд. Тате излезе тържествено от него. Поизправи рамене, гърбът му изпука. Поех с облекчение дъх. После се засилих, метнах се на врата му и паднахме на моравата. Скоро се показа мама и оповести времето за вечеря.
Днес, двайсет години по-късно, никога не спирам колата си пред къщата. Мисля си, че ако синът ми порасне без да се е научил да ме разбира, това ще ме убие. И се надявам за него да бъда също толкова важен, колкото беше моят баща. И че в него няма да се влюбват жени, на които няма да може да отговори със същото. И че няма да живее в измислица. И че дори да се случи да боядиса нечия ограда, или да препокрие покрив, най-много да изпие кана лимонада и да се прибере в дома си.
Силно го вярвам!
Р. Романов
© Румен All rights reserved.
Поздрав!