Казино "Щастие"

   Земята продължава да се върти и отново е нощ. Странна нощ. Тъмнината е толкова плътна, дори рекламите и уличните лампи не могат да я разсеят. Стоя пред огромен хотелски комплекс и се чудя, накъде да вървя. Изкачих парадното стълбище и бях във фоайето. Мъж с бял смокинг и стойка на английски иконом ме попита:

- Добър вечер, мога ли да ви помогна?

- Казиното.

- Последният етаж, Господине.

В асансьора се носеше тиха музика. Някакво ноктюрно, което не бях чувал досега. Врата се отвори и срещу мен имаше прекрасна дърворезба с отлитащи птици и извити месингови дръжки, като слънце. Влязох в игралната зала. Усетих аромата на скъп тютюн, кожа и дърво. Беше твърде тихо за казино, въпреки многото хора. Сякаш същият "иконом", но този път в черен фрак застана насреща ми.

- Заповядайте в казино "Щастие". С какво мога да съм полезен?

- Искам чипове, за да играя.

Тръгна пред мен и застанахме до гише с метална решетка. Зад плота стоеше усмихнато младо момиче.

- Искам жетони за рулетката. Хиляда.

Подадох една пачка с банкноти.

- Съжалявам, Господине, но не можете да вземете жетони с пари.

Замислих се. В джоба ми беше златна монета, която исках да подаря на моето момиче. Извадих и я плъзнах по плота.

- И със злато не мога да ви дам! Такива са разпоредбите в нашето казино.

Вече усещах, как бесът се надига в мен.

- Добре, според идиотичните ви разпоредби, може би приемате органи или нещо друго!

- Искрено съжалявам, че се афектирахте, но тук жетони се вземат срещу спомени и време.

- И как да ви дам спомените си?!

- В ляво от вас има шлем с кабели. Сложете го на главата си и на монитора ще излязат всички ваши спомени и времето от живота ви, за да съществуват.

Дълго се взирах в купчината кабели. Накрая сложих шлема на главата си.

На екрана се въртеше пясъчен часовник. Не след дълго се появиха снимки, които с всяка секунда ставаха все повече. На всяка имаше отбелязано време, един зелен индикатор, който светеше с различен интензитет и стойността на спомена в жетони. Започнах да премествам една след друга снимките и маркирах някои от тях. В горния ъгъл сумата стана 1000 и свалих шлема.

- Как предпочитате да са жетоните?

- Искам само един.

Продадох толкова свои спомени, а получих прозрачно дискче, на което пишеше 1000. Застанах пред рулетката и гледах, как в сумрака се подават ръце и залагат. Подхвърлих моят жетон и падна на "Нула".

- Дами и господа, залаганията приключиха.

Затворих очи и чувах само, как топчето подскача. След това шумът се усили.

- Господинът, заложил на нула печели.

Крупието избутваше с малкото гребло към мен купчина жетони. Хвърлих един на него и другите събрах, отивайки на касата. Момичето ме гледаше с грейнали очи.

- Мога ли да си откупя спомените?

- Съжалявам, Господине, но спомените не се връщат.

- Тогава, какво ми предлагате за тази купчина жетони?

- Щастие.

- И какво определяте за щастие?

- Моля, не викайте! Щастие са всички земни блага - пари, власт, жени...

- За мен това са материални илюзии... Каква е най-високата миза на Блекджек? Мога ли да заложа всичко?

- Момент да попитам, Управата.

Момичето стана и се учудих, че тялото и беше на старица. След малко се върна с тътреща походка.

- Съгласни са, може да заложите.

Седнах на първата маса. Отново същият "английски иконом" беше крупие. Очите му бяха празни, като кратери. Изсипах купчината жетони на масата. С плавни движения подреди картите. Настана зловеща тишина. Пред мен беше перфектният чифт аса.

- Господинът, желае ли печалбата да бъде изплатена с "Кристалния Куб"?

- Да.

Върху масата стоеше кубче, което пречупваше светлината в бели отблясъци. Станах и отидох на касата.

- Колко ще получа за всички свои спомени?

- Кристалната пирамида.

- А, мога ли да я заложа заедно с кристалния куб?

Тя, дори не стана. Просто погледна към най-тъмния ъгъл на залата и отговори:

- Казиното ще приеме залога ви.

Сложих шапката с жици на главата си и маркирах всичко, без последната снимка на казиното, защото тя не се маркираше. Взех смехотворната пирамида и бях на масата за Блекджек.

Картите се плъзгаха по зеленият плюш. Дори не погледнах... Вече вървях към изхода.

Отново на парадното стълбище.

Небето просветляваше.

Идваше новият ден...