Клоунът, който намери себе си в куфар

Барабанчикът в сърцето му заудря съживително. Ушите му свистяха и издаваха звука на чайник. Главата го цепеше. Лежеше безпомощен на тревата. От падането тялото му бе натъртено. За секунди беше мъртъв. Полуотворените му очи видяха скъсания колан, люлеещ се в купола на цирка.Тогава въздухът нахлу в главата му и избухна в плач. Започна да си спомня непоносимата, задушаваща болка. Огледа се за дървеният стол, затвори очи и си припомни как се набра на ръце и го изрита изпод краката си. Опипа около врата. Коланът се беше скъсал. Размърда се. Усети тялото си тежко, сякаш го бяха били. Навън, зад купола на цирка, почерпени студенти грачеха в един глас песента от "Титаник". Няколко минути лежа на арената неподвижен, с очи обхождащи бяло-червените ивици. Реши да опита да стане. Изглежда нямаше счупено. Само много го болеше. Той ли беше пребитото улично псе, което се запъти към караваната? Май да. Отиде до банята. Намокри лицето си и се приближи до огледалото. От там го гледаше грохнал, синеок старец. Кожата му беше като на мъртвец. Около очите гримът от сиви кръгове бяха съвсем естествени. Докосна шията си. Имаше синя следа по нея, която напомняше за последното му деяние. Довлече сe до леглото и се строполи. Нямаше сили да стои прав. Прехвърляше в главата си случките, които му се насъбраха. Опитваше се да си отговоря на различни въпроси.
Представи си погребението. Без свещеник. Дали щеше да лежи до някой убиец. И кой е по-лош от убиеца? Палячо самоубиец ли? Изведнъж, между всичките му познати, образът на доктора изплува. Докторът, който дълго го гледаше в очите. Една година живот. Може би се опита да си придаде съпричастен вид. Но кого се опита да заблуди? Артист от цирка ли? Клоун,чийто безпогрешен зрител не може така лесно да се залъже. Голяма работа! Всички ще си идем един ден. Да го даваме по-весело, а?
Е да, диагнозата не е грип, нито варицела, но ще премине така, както преминава циркът. С афиш. Този път черно-бял. Колата ще го съобщи по високоговорителя.
"Скръбна вест! Почина един от нашите обичани клоуни. Ничий съпруг, баща или сродник. Просто Клоунът. "После всеки ще пита, кой от двамата е - Гацо, или Димо? Димо - щяха да прошепват. Обесил се е тази нощ. Навярно ще поцъкат с език и след два дена ще му намерят заместник. Прозвуча му гнусно. Сипа си малко водка и след пет минути заспа.
- Димооо! Димооооооо!
Димо отвори око, спомняйки си с неприязън вчерашния кошмарен ден.
- Пич,ставай! Животните са гладни. - Смъмри го Гацо.
- Гацо - прозя се Димо. Не ми харесва повече това място.Напускам.
- К'во? Добре ли си бе, човек?
- Напълно! Стана. Главата му се моташе, дали от водката, дали от неуспешния опит за самоубийство, или падането отвисоко. Съблече намачкания избелял цирков костюм,с който заспа. Подаде го на Гацо и тържествено повтори.
- Напускам!
- Нали вчера щеше да ходиш на доктор? К'во стана?
- Бях на доктор. Здрав съм като котка.
Гацо го гледаше опулен.
- Четиресет и три години съм под купола. Стана и измъкна ретро куфар изпод продъненото легло.
- На седем години останах сирак. Прибра ме един свещеник.После ме завеща на минаващият цирк. Бях тромав за акробат, но пък с чувство за хумор и така станах клоун. Отвори куфара и извади оттам черен кадифен костюм, изтупа го и го навлече. Изпълних дълга си.
- Но...ти нямаш друг дом. Животът ти е тук.
- Пропуснах живота си, приятелю. Изядоха го молците в куфара. Мисля да пообиколя. Да  поогледам и навън ли е като в цирка. Смятам да изиграя последното си кардинално представление, но този път ще съм си аз. Може пък да намеря и друга любов, освен тази на арената. Какво ще кажеш?
- Димо, винаги можеш да разчиташ на мен. - Гацо го сграбчи в мъжка прегръдка и очите му се напълниха със сълзи. Тупна го по прашасалото сако, извади няколко смачкани двайсетака от джобовете и го благослови.
- Не ме забравяй, приятелю! - Прошепна Гацо, опитвайки се да преодолее женското в гласа си.
Прегърнаха се отново. Димо взе куфара, натика вътре годините на отшелничество и го закопча. Красиво отшелничество! - Помисли си той. После влезе под купола на цирка, огледа празните редове и целуна земята. Вдиша, може би, за последен път, миризмата на детски усмивки, викове и малки очички пълни със светлини, в които можеше да се удави от щастие. Ето само това му стигаше да сложи в куфара си и със сигурност щеше да изживее, годината си щастливо.