Кое бе сън и кое - шега?

Понякога нощем, не мога да заспя. На всеки се е случвало, но на мен, май, по-често. Лежа в леглото и слушам секундната стрелка на часовника да напередва и знам, че минават секунди, които се превръщат в минути и после в часове. Излизам на малката тераса. Под мен булевардът е оживен, шумен, светлините на града са силни и не мога да видя много звезди по небето. Все пак ги броя, опитвам се да намеря всяка бледа звезда и да я запомня наум. Ето я там Вечерницата, то тя не е звезда, но и нея я броя. Понякога това помага - когато броя звезди ми се доспива, а понякога не. След като съм преброил всяка малка бледа звезда започвам да броя колите по улицата. Опитвам се да позная каква марка са. Не знам защо е толкова важно да знам каква е марката, някакъв вътрешен, неразрбран подтик в мен е. Може би е от глупост и от самота, от нямане какво да правя, от това, че толкова късно през нощта човек след като стой сам на терасата, за да брой звезди, след като ги преброи започва да отгатва марката на колите, които минават под терасата, защото ако не го направи просто ще полудее от скука и самота. Човешкият ум трябва да мисли, а когато не го прави, той все пак започва да крачи в някаква чудна посока и е по-добре да се обуздае, за да не те доведе до някое тъжно заключение, вместо това, че направата на малкото микробусче преминало по улицата е Мерцедес, а не Форд. 

Когато, все пак и броенето на коли не помага  за да ми се приспи, малката и тясна тераска става прекалено малка и тясна. Навличам якето си и излизам навън. По тротоарите обкновенно е пусто в този час. Не живея в близост до място, където има хора, само коли, които профучават по булеварда. Врум, врум, смесват се звуците в едно. 

Покрай булеварда има алея. Тръгвам наляво или надясно, няма голямо значение. Стъпките напред са все същите - левият крак, после десният. Концентрирам се в тези стъпки. Туп-туп, туп-туп или джап-джап, ако мина през някоя локва. 

Толкова съм уморен, а знам, че ако се върна у дома няма да заспя. Така е при мен, ако не заспя до определен час, обикновено будувам до сутринта. Като омаян съм, пристъпвам в полусън, мозъкът ми сякаш разказва история, в която аз съм главния герой, но все едно историята вече се е случила. А може би наистина се е случила и това са само спомени или може бе е сън и аз го сънувам под завивката.

Разминавам се с колоездач. Странно. Дърпа количка от супермаркет, а в нея има куфар. Какво ли има в този куфар. Сигурно много неща или пък само една муха, а може дори и нищо. Все пак странно е да караш колело и да дърпаш количка с куфар в нея. Е, все пак, “Добър вечер.” Колоездачът преминава покрай мен без да поздрави.
Някой друг върви напред. Друг самотник в нощта. Върви бавно, по-бавно от мен. Забързвам ход и настигам непознатият. Ха, непозната.

- Колко късно, колко късно е нали? Не можете ли да заспите? Опитахте ли да бройте звездите? Не помага? И при мен така. Обичам да се разхождам тук, в този късен час. Нима и Вие? Колко странно е това. Не съм Ви засичал тук. О, отскоро живеете наблизо. Хубава е тази алея.

Нека да походоим заедно. - ходим. Мълчим. Така е по-добре. Какво има да си кажем толкова. Колко е красив небеснния свод обсипан с макар и бледи, тъжни и студено-красиви звезди? То е ясно и на двама ни, разбираме се бе думи. Колите профучават бързо по булеварда - жълтите фарове отпред и червените след тях. Подобно на стрели прерязват нощта. Като ножове. Като ножове прерязват и мен.

- Понякога ги усещам почти физически тези коли, сякаш прерязват мен, а не нощта. Чувствали ли сте се така? О, нима го казах на глас? Смеете се, и Вие казвате,че сте се чувствали така. Дори и сега. А чувствали ли сте вятъра в ушите си, чувате ли шеепота на смачканите листа по алеята, когато ги настъпите? Не, не е звук, права сте, повече като усещане. Харесва ли ви лекия повей на вятъра? Обичам да усещам повея в косите си. О, усещате го и сега. Да, повява. Ето, че стигнахме края на алеята. Да се връщаме обратно? Или? Добре, щом предлойихте да влезем в кафенето. 

- Един чай за мен - казва тя.

- И за мен.

Седнали сме на маса в ъгъла, чаят е горещ, но ние сърбаме без да ни е е страх, че ще се опарим. Пием в тишина. Не ми е да задава въпроси, да водя разговор за кой, кога, откъде, защо, как и колко дълго. Още повече ми се дават отговори. Харесва ми само да седя, да пия чай и мислите ми да текат…ако това е мислене, а не само съновидение. Продавачката в кафенето нервно си цъка на телефона, пие RedBull, излиза навън да пуши, движи се напред-назад все едно се удря в стените на кафенето като топка  - или като муха в куфар. Седни, поспри. Късно е, сега е време за чай и разговор с дама, дори и да се осъществява без думи, а тихи мисли.

Ето, чаят е изпит, помислихме заедно, бе добре, да се връщаме назад…назад, там откъдето дойдохме.  

Крачим обратно, а сградите от двете страни на булеварда тъмнеят, само отвреме-навреме прозорците отразяват светлините на уличните лампи по булеварда. Забелязвам, че те работят през една и булевардът е в полутъма, колите се пробиват път в тъмнина със своите фарове, чувствам ги пак, че режат като нож, сигурбно това има някакво дълбоко значение, но не знам какво е то. Може пък и да няма. Понякога чувството е само чувство и нищо повече.  

- Вие сте дотук? О, прегръдка. Добре, щом сте пожелали. Добра вечер ви желая. Дано поспите. Аз? Едва ли, едва ли. Но пък кой знае? Ще легна, ще положа глава на възглавницата и ще затворя очи.

Едно-две, едно-две, броя ударите на сърцето си. В нас съм, под завивките и се мъча да заспя. Едно-две или туп-туп, бам-бам. Аууу - прозявам се. 

Звън на часовник. Събуди се, смее се слънцето през прозореца. Оцеля и тази нощ. Нима е сутрин? Да. Нима съм спал? А! Кое бе сън и кое - шега?