Feb 8, 2019, 9:57 PM

Когато ме отнесе каляската 

  Prose » Narratives
729 1 4
2 мин reading

- Ще бъдем едно, скъпи. Ще бъдем като едно, с теб и Бог.

- Мечтая си за този момент, скъпа!

...

Лежа си в леглото. Викам си, че ако това беше нечия история, ще започне тъжно, защото усещам, че скоро ще умра. Отдавна боледувам. Много болести, но това, което ще ме довърши е пневмонията. Лежа си в болничното легло, машините около мен си пиукат. Усещам как потъвам в дюшека, потя се като пор, главата ми се върти. Задушавам се. Иска ми се да натисна звънеца и да извикам сестрата или доктора, някой, но нямам сили дори да натисна копчето. Не мога да се помръдна. Само очите ми са отворени. По едно време стените стават прозрачни. Някак си - как да кажа - все едно има нещо отвъд тях. Полъхва хлад. Започвам да треперя. По едно време зазвъняват звънчета откъм коридора. Поглеждам с ъгъла на очите си натам. Стената я няма. Стаята ми е като увиснала в пространството, заобиколена от кафява маса, в която се виждат контурите на коридорите и другите стаи, виждат се през стените. От дясно, откъм коридора звънчетата приближават все по близо. По едно виждам, че към мен бясно приближава карета. Ще ме смаже! Минава през мен и ме отнася със себе си. Свърши се!

Изведнъж пространството се уголемява. Виждам “стария” свят като нанесен триизмерно на карта около мен, но виждам през нея. Виждам другия свят. Трудно е да се опише. Тъмно е. Огромно тъмно пространство. Прилича, все едно нанесено върху Земята има друг свят. Пространство. Със жълто сияние отгоре. Навсякъде кръжат фигури в полу- тъмнина. Аз съм в каретата, но има фигури от модерни времена на скутери, от всякакви времена и с всякакви приспособления, но като, че ли повечето предпочитат края на деветнайсет - началото на деветнадесети век - мъжете са с фракове и жените в рокли с карети или на коне. Това са души разбира се и фигурите им символи. Най-отгоре кръжи огромна кафеникава форма  - огромен кораб. Всички наоколо се щурат. Някои се материализират на Земята - виждам ги как се раждат, тези на Земята умират и първо със страх се появяват и започват да кръжат наоколо Земята, а после разбират, каквото разбират и се успокояват. Някой ми казва - объркан съм все още - може би е кочияша, че когато станем енергия и цялото пространство на Вселената е не чак толкова голямо нито пък толкова малко. Изглежда както го виждам. Дори това е само символ. Разбирам това, а и всичко останало. Всичко, което всяка от тази фигури наоколо си мисли, в същия момент. Някога в миналото целият живот е станал едно. Слели сме се в едно. Всеки знае какво си мисли всеки друг. Егати ужаса. Каква грешка. Каква скука. Как може да си поговоря с някой друг? Жадувам за другия, за неизвестното в него. Бидейки едно ние ставаме самотни - каква ирония.  Единствения начин да станем пак аз и ти е да се върна обратно на Земята - тя е създадена за отмора. Там забравяме за останалия свят. Животът след смъртта е скука.

Земята си има квота. Трябва да се чака за ред. Летим. Щураме се. Чакаме.

© Роско Цолов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хареса ми!
  • Аз съм Петър, но пък тукашните обичат да ме наричат "Пийт" , те си знаят защо . Хубава картина!
  • Не, по скоро веднъж бях много болен и някаква подобна картина ми се превидя. Чух звънчетата, привидя ми се карета. И някои от другите неща. Опитах се да опиша сцената и какво усещах и разбира се прибавих доста, за да стане история. "Роб" си е добре
  • Много интересни идеи, Роб (ако мога така да те наричам. "Земята си има квота" - много ми хареса. И тези кратки изречения без много-много прилагателни...
    Пак ли е превеждано от английски?
Random works
: ??:??