"Коледни подаръци"

     Отново празници. Отново пълни торби. Чистене, готвене.  Сякаш не беше всеки ден така. Толкова много работа! Напоследък не ù оставаше  време да си вдигне глава, за да се погледне в огледалото. Дори по празниците. А тогава беше най-болезнено. Масата трябваше да бъде богата, празнична и красива. Тя самата -  не можеше да бъде. Отдавна се поставяше  все на последно място. Животът беше суров. Затова -  поне масата. А с малката  заплата се получаваше доста трудно. Съпругът, студент, дори не се свърташе много-много вкъщи и всичко беше легнало на нейните ръце. Но тя се научи да не се  оплаква.

     Торбите режеха дланите ù . Някаква  волска упоритост  я държеше все още. Тя се заизкачва по заснежените стълби, стараейки се да не се подхлъзне. Ботушите никак не ù помагаха. Бяха стари. Усилието между балансирането по заснеженото стълбище и тежестта, зачервиха бузите ù и малки капчици пот се появиха на умореното чело. "Хайде!" - подкани се тя. - "Няма да успееш ако не побързаш!"

    Вече във входа, се спря, за да почине от тежестта, и отвори пощенската кутия. Намери вътре две писма. Засмя се наум: И днес ”коледните подаръци” не я подминаха: телефонната компания беше пратила сметка. Освен нея  едно дебело и тежко писмо се мъдреше спокойно вътре. "Сметки!!!" - със сигурност нямаше да разваля настроението си със сметки в днешния ден. "А другото?"-  Разгледа го. Беше адресирано до съпруга ù и тя едва ли щеше да му обърне внимание, ако не беше забелязала красивия женски почерк и адреса. Обединено Кралство. Англия. Кой ли му пише от Англия? Името също беше непознато. Някоя си   Златка Михайлова. Любопитството я загложди и тя все по-старателно го заоглежда. Беше тежко... Най-вероятно вътре имаше  снимки и картичка.

        Както и да е...

    Отключи вратата и влезе в апартамента. Остави  двете писма на масата в антрето, където обикновено лежеше кореспонденцията  и забърза към кухнята. Иван все още не се беше прибрал. Тя не любопитстваше относно студентския му живот. Искаше да се чувства свободен  и да завърши нормално, без да го ангажират домашните задължения и грижите по детето. Самата тя  беше станала от студентската скамейка преди няколко години и беше наясно с всичко. В никакъв случай нямаше да го притиска. Вярваше, че е достатъчно отговорен, вярваше, че са добри приятели и се обичат...  В крайна сметка - имаше му доверие.

     През целия ден чисти и  готви покрай грижите за малкия. Но  „Писмото” стоеше там и пареше като разгоряла жарава ума, въображението ù, сетивата... Неочаквано, дори за себе си, тя го взе. Някакъв първичен порив я тласкаше... и  за  малко да го отвори. Дори се уплаши от себе си. Затова набързо изтича долу с двата плика. Върна ги  в пощенската кутия. Така беше по-добре. Да не беше  ги  вземала въобще.

      Вечерта мина спокойно, така, както всеки път минаваше Бъдни вечер. Вечеряха тримата, поговориха. Тя го оглеждаше любопитно, но не откри някакво вълнение или промяна. Нямаше нещо, което да ù подскаже, че писмото е имало някакво значение за него. А може би не го беше взел от кутията... Това я успокои донякъде и около полунощ,  си легна първа. Умората затвори клепачите ù. Празниците бяха уморително занимание.  Утре щеше да стане рано и да сложи подаръците под елхата. Не ù трябваше часовник. Имаше свой биологичен, който контролираше всичко. Можеше да се събуди по всяко време на денонощието, да предусети промяната, нещастието, опасността. Имаше си доверие.

   Когато отвори очи, знаеше, че нещо не е наред. Някакво прозрение  я беше осенило. В този  късен час, съпружеското легло  все още беше  празно. Тя стана сънено и бавно отиде в хола. Той говореше тихо по телефона. Идването ù в този необичаен час, явно го смути и той започна да отговаря само с :” Да...  Да... Да... Да-а-а-а!” -  наистина нещо не беше в ред. Може би затова тя остана още и още. Искаше той да приключи разговора, за да го попита; „Какво се е случило?” Само че... времето и мястото явно не бяха подходящи. Той я погледна някак смутено, когато затвори телефонната слушалка и отиде безмълвно да спи...

    Точно  5.00!  Тя беше Дядо Коледа в техния дом. Стъпваше тихо и пъргаво и  нареди  всички подаръци  под елхата. Красива гледка! Беше горда от себе си. Малкият щеше да се радва. Измежду шарените играчки, по клонките на елхата, сега висяха окачени и много шоколадови. Щеше да бъде истинска изненада. Тя обичаше тези моменти. Чорапът - най-големият, който бяха намерили на пазара, висеше препълнен с лакомства над леглото. И тази година синът ù се беше заканил, че няма да спи и ще чака да види как Дядо Коледа носи подаръците у дома. Тя погледна спокойното му, спящо лице  и се усмихна: ”Ангелче!”

     Не ù се спеше. Мисълта за писмото и нощния „конфузен телефонен разговор” не ù даваха мира. Изведнъж ù  хрумна невероятна идея. Бързо слезе до пощенската кутия. Двете писма бяха все още там. Никой не я видя в този ранен час. 

      Горе, захвърли небрежно сметката и се концентрира върху онова, с  английския подател. Идеята си я биваше. Опакова го  като подарък, с красива червена хартия и с панделка, а после го сложи при другите под елхата.   

      Къщата все още  бе тиха. Всички спяха. Но тя не можеше  да заспи. Направи си кафе, разходи се нервно напред-назад. Това беше лоша шега. Щеше да развали празника. Постъпката ù беше погрешна.  Докато мислеше за тези неща, дори не усети как отвори и другия плик, онзи с телефонната сметка. Погледна го разсеяно и само след миг се втрещи.  Сумата в най-долния десен ъгъл беше четирицифрена  - хиляда сто и петдесет лева. Викът замлъкна сподавен в гърлото. Вече не  знаеше какво да мисли. Снощният разговор! Тя бързо погледна малкия телефонен дисплей, който  изписваше набраните телефонни номера. Този беше многоцифрен и започваше с няколко четворки. Трескаво върна номерата с дни назад. Не беше нито пръв, нито последен. Повтаряше се почти всеки ден. О-о, май беше нощ!  Със сигурност  Празник  нямаше да има  -  поне за нея. Стомахът ù се сви нервно и този спазъм я изпрати на бегом в тоалетната. Повърна.

                Коя беше тази жена? Защо той говореше с нея всяка вечер след като всички заспат? О-о-0 да ! Часовата разлика. Когато тук беше полунощ, там все още бе десет... А другата причина ?

         В ранната Коледна утрин снегът валеше тихичко навън. Натрупваше по грозните, оголели клони на старата липа под прозореца. Покриваше сухата шума с красива и нежна покривка. Тя седеше и гледаше безмълвно и безразлично тази красива картина. От нея лъхаше само студ. Кой щеше да скрие грозотата в тяхната  семейна коледна утрин? Защо нейните "коледни подаръци" бяха толкова жестоки?! С какво го беше заслужила?!

            А всъщност...  Синът ù никак не беше заслужил такава Коледа. Трябваше да му спести това разочарование от произтичащите събития. И не само на него. На всички... Щеше да отложи проблемите за по-късно и като сняг да прикрие  неугледната шума и калта. Щеше да си подари  Весела и Красива Коледа, в рамките на възможното! Такава, каквато беше всяка година! Имаше план! Без скандали, без сцени на ревност!  Трябваше да се справи тихомълком. Нищо, че нейните "подаръци" този път не бяха добри. Тя така или иначе,  все поставяше себе си на последно място. Този път щеше да се бори! За семейството...