Колежката Делчева или Пъстротата на живота   8

               Тишината на утрото ме сепна. Имах чувството, че нещо важно се е случило.

Но къде съм. Завивките ухаеха на нещо непознато, топличко и унасящо. Пипнах се на обичайното място, там си е, но защо съм без дрехи.

Помня само голо женско тяло, обвиващо ме, нежни ласки, безтегловност.

Ощипах се по крака, ох боли, значи съм жив. През мигли погледнах.

На няколко метра приятна жена с черна разпусната коса, ме гледа с нежен поглед. Седнала на по-голяма табуретка, отново в йпга поза лотус. Облечена във вишнев спортен екип, отдолу бяла тениска, бели чорапки. Немърдаща. Богинята Шива.

Нее, Силвето е. Отворих очи. Да, тя е.

- Добро утро Силве, успал ли съм се - смотулевих и понечих да стана. Е, как без боксерки.

- Добро утро, наспа ли се Петьо, наблюдавах те, като малко детенце си - весело каза тя

Стана и седна на крайчеца на леглото. Ръката й нежно галеше лицето ми.

- Чакай, чакай да ти донеса дрехите, разбрах че всички сте фенове на '' АДИДАС'', а ако съм  улучила и номерацията, значи мога да стана и продавач-консултант - смееше се тя закачливо - Я да видим

Донесе вишневият Адидас екип, бяла тениска, бели чорапи, шарени боксерки.

Как да,...е коя не е виждала  гол мъж като се облича, още по-вече за какво ходя на фитнес, нали здрав дух в здраво тяло, казвали спартанците.

Отметнах завивката. Чудно, тя не гледаше между краката ми, а в очите.

Боксерки, тениска, чорапки, клин, горнище, всичко като по мярка..

А Силвия ме гледаше с жив интерес, притваряше очи като слагах поредната дреха, усмивка озаряваше лицето й след това.

- Като манекен си, спортен маникен, чакай само да оправим прическата - говореше тя, а ръцете й разрошваха косата ми на всички възможни посоки. А бяхме отново опасно близо.

Прихванах я през кръста и притеглих към себе си. Устните ни сякаш само това чакаха, потръпваха впити едни в други..

Бързахме. Шум на свалени ципове, тениски, долнищата на екипите ни се свлякоха заедно с бельото.

Отново галехме в захлас голите си тела.

- Има,... банички, кисело мляко,... взех за закуска и боза,...както едно време - говореше тя на пресекулки - За закуска ,... банички

Все още топлото легло ни приюти. Телата ни се извиваха в лудешкия си танц, замираха за миг и отново влизаха в ритъма.

Бяхме един в друг.

Какъв глад може да чувстваш, когато една късно споделена любов ти дава всичко.

Не знаех, че баничка с кисело мляко и боза са толкова вкусни и на следобедна закуска.

          В неделя вечер звъни Миро

- Къде пропадна бе, ти поне си волна птичка...Волна птичка, но май му подрязаха крилете - чуваше се смехът на Лили.

- Трябваше, крайно време беше  - самодоволно се усмихвах

Звънна мобилният на Силвето

- А сега ти си на разпит - посочих към телефона

- Силви, Ането е, извинявай не можах да ти се обадя. С Тео бяхме на една хижа около Карлово, беше чудно. Хайде до утре.

- Силвинчичке - звъни Поля- Къде сте бе душа. Ние ходихме в ''Маковете'', но не е така интересно когато не сме всички

Станахме любимата централа.

- Да ти кажа - обади се и Тео- С Ани бяхме с колата на една хижа, чудесно беше, как не сме я открили по-рано, трябва да го предложа и да се разходим с моторите.

Гледахме се със Силвия, аха да избухнем в смях.

- Знаеш ли, така се радвам, че случайно се срещнахме и имам толкова добри хора около себе си.

Наистина съм щастлива. Всички сте великолепни хора.

Понеделникът, не че е тежък ден, но малко по-особен, да се настроиш за работа, да разрешиш хиляди задачи от събота и неделя, все едно си пазил ревниво проблемите за понеделник.

Хайде пак мобилният , Силвия.

- Къде си, ще закъснея малко, ние с жените сме в ''Маковете ''

- Подскачам пред апартамента ти, нямам ключове, а моите останаха вътре в дрехите ми, какво да правя - шеговито казах

 -Ах, милият ми той, останал без ключове. Ела в ''Маковете'', ще се обадят и на момчетата да дойдат - през смях говореше тя

И всеки разгорещено разказваше за събота и неделя. Само ние със Силвето се споглеждахме тайно с прикрита усмивка и намигване.

        В крайна сметка, следващата събота и неделя с моторите бяхме на хижата. Най-радостни бяха децата, настанени е леката кола, момиченцата до прозорците, Митко в средата на задната седалка.

Обикновенно Иван и Миро бяха шофьори и придружители, а Лили и Поля се кефеха на моторите.

Скоро Силвето и Ани също взеха книжка за мотори , и каква стана тя, четерите мацки яхнали мощните мотори, а ние четеримата заедно с децата, вече сме в новозакупения микробус втора употреба. Еманципация.

- Искам да те запозная с родителите си - казах сериозна един ден на Силвия - Какво се крием като мишоци, все им говоря за колежката Делчева, и че живея при нея, а мама '' Добрее, по-напред мислех за един човек и един мотор, а сега да ви мисля и двамата, но щом и тя е мъжкарана, давайте и бъдете внимателни ''.

- Не знам удобно ли е -  нерешително отговори тя

- Удобно, не удобно отиваме, даже няма и да ги предупреждавам.

Мама обичаше орхидеите, купих й. Тръгнахме пешком за кураж, тъй де, всеки го представят  някъде и се вълнува.

            Позвънихме, отвори мама, с онази своя подкупваща усмивка. Истински се зарадва на орхидеята, нямала такъв цвят.

Силвия пристъпи плахо. Огледа се. В коридорчето на стената висяха трите мои картини с макове. Пристъпи, две врати, баня, тоалетна, хол, познато ли ти е.

Погледна ме любопитно, не живееше ли тук като студент, или ти още живееш с родителите си.

Мама веднага разчупи съмненията й

- Тук преди години като студент живееше Петьо, тези картини са негови, не ги изхвърлихме. Тук е нашата спалня, а това си е неговата студентска стая, носталгия по младежките години. Имаме семейна къща, която осъвременихме и сега Петьо живее там, навярно знаете.А ние се преместихме тук, малко, удобно и приятно жилище, за какво ни е онази огромна къща. Но разгледайте, щом ви е интересно, Петьо не стой така де, покажи на гостенката, а аз да подредя масата.

Силвия влезе  в стаята, застоя се мирно като войник за почест от телевизията, докосна нежно столовете, бюрото, етажерката с книгите, леглото. Щастливи сълзи се появиха в очите й.

- А казваше, че съквартиранта ти го няма, а всичко е било твое. Незаменим си.

            Насядахме около масата, чукнахме чашите за наздравица.

- Е, как така се преоткрихте, не е на заседание или съвещание, то сега обикновенно там се срещат бивши колеги  - смееше се мама - Ох, ние едно време...

Беше една от любимите й теми от спомени, знаех я, но все ми беше интересно.

- Как така, ние едно време, ма мамо, вижте се изглеждате по-добре от много млади - вметнах

- Може и така да е - отново със смях започна мама - Та, едно време нямаше  голям избор на ежедневни и периодични вестници, списания, имаше едни павилони РЕП, там ги продаваха и обикновенно имаше доста опашка пред тях, нямаше Интернет, де. Купих си списание Космос, интересно илюстровано списание, но който се дореди. Вървях по алеята в парка, тогава така ги носехме, че хората да видят, че си успял да го купиш. Гледам  на пейка приятно момче, дългокосо, Бийтълс модата ни бе завладяла, с дънки и мокасини, а да имаш дънки тогава си бе чисто завоевание, продаваха ги на черно само тираджиите. А до това момче, така обърнато списание '' Наука и техника за младежта'', та да се вижда,... другото интересно списание, по които всички млади бяхме луднали

- Чакай, чакай, я кажи как беше облечена, с минижуп, толкова дълъг, че чак пликчетата ти се виждаха, ама аз гледах друго, списанието -  закачливо се намеси татко

- Еее, модата беше такава, минижуп, тясна блузка или риза, така закопчана, че само най-горното копченце беше разкопчанно, сакън гълъбчетата да не избягат ако е откопчано деколтето, бели чорапки и бели кецове, а прическата бе като на Мирей Матийо. Изведнъж той ме настигна, другарко, може ли да разменим списанията за минутка, аз ще чета Космос, а ти Техниката. Подкосиха ми се краката, такова чаровно момче. Съгласих се веднага. Седнахме на пейка на сянка и се зачетохме, кой  ти гледа крака или бийтълс прическа. После ядохме сладолед. И до конец остана да си тръгнем, без да си кажем имената. Ти в кое училище учиш ме попита, о, аз вече съм студентка за втори курс. Ами и аз съм студент. И се отплеснахме за сесии, изпити.

А ти как се казваш, много си симпатична, аз съм Марин,... а аз Снежана. Искаш ли да си разменим по-стари броеве, ми предложи Марин, баща ти де

- А ти - усмихна се татко - Защо се съгласи а, я кажи де

- Е, ти ме подкупи с усмивката си и белите си зъби, казвала съм ти го хиляди пъти, ама  защо не казваш нищо за краката ми де, къде зяпаше после

И всички избухнахме в смях.

- Така си беше, аз бях висока, слабичка и мама все се смееше, Снежке, Снежке, къде ще търсиш по-високо момче от теб, ще те вземат в текезето да им береш черешите. А Марин беше по-висок от мен,и .. усмихнат и с бели зъби - продължи мама развеселена - Едно време беше престиж за всяко момче да ходи в казармата, един вид дълг към Родината, а на момче, което не е ходило войник се гледаше малко по-особенно, значи нещо е болнаво. И чак след двете години в казармата имаш право да станеш редовен студент. Харесахме се от раз, а списанията   бяха само предтекст да се срещаме. И  да не бием на очи, доведохме аз моя приятелка, а баща ти негов приятел, също студенти, това бяха родителите на Миро. После  така  запознахме и родителите на Иван, също наши приятели. Нямаше ги само Яни и Стефания, родителите на Теодор, и те бяха гаджета от по-рано.

 И се оказа, че нашите майки се познавали и се шегували, свате това, свате онова.

Събота и неделя баба ти и дядо ти ходеха на село да помагат , а ние с Марин  у тях.Така сме заспали един ден, че не сме чули като си дошла баба ти за някакви семена. После ни разправяше, идвам си  и гледам вратата на стаята отворена и четери крака се подават изпод завивката, затворих тихичко вратата за да не ви изплаша набрах по телефона Пенка, майка ми демек, и я питам, абе къде са нашите хубавци, а тя, ами от преди обяд Снежа я няма, с някакви момичета се събирали, та си разменяли списания . Ами ела у нас, че нещо започнах да плета, пък да не се прекъсвам. Дошла и майка ми. Бъра-бъра, нали знаеш две жени и две кокошки колко врява вдигат, ние сме се събудили, облякли и не знаем какво да правим. А баба ти тихичко разказала, че сме двамата в стаята. Тогава баба ти Пенка рекла, хайсе излизайте, знаем всичко за вас, какво ни се криете.

- Е, ама аз излезнах по-куражлия, нали - хихикаше татко - Бях първи, а ти се криеше зад мен, остави ме да ме набият

- Ами толкова ми беше неудобно от майките ни, все едно ни бяха хванали да крадем - оправдаваше се мама- Но баща ти отново куражлия, ми ний щото се обичаме и такованкана, ако разрешите искаме да се оженим, тъй и тъй сме заедно,какво да се крием. А, не беше ли така, кажи де.

И отново дружен смях огласи хола.

- Стефания и Яни се бяха върнали. Шумотевица, веселба от срещата ни с всички.Заминахме есента с влака за  София и решихме да се оженим официално, всяка седмица сватба. Така и направихме. За пръв път родителите ни направиха така модерната сега нощна сватба, само с близки и млади хора, без разни баби от трето-пето поколение, които даже не ни и познават.

А януарската сесия изкарахме по-леко, бяхме бременни и четерите. Предсрочно взехме и юнската сесия.. И се започна, през седмица-две изреве малко студентче. А бебетата бяха  синхронно нагласени, разхождаме ги  с количките, изведнъж едно хвърли биберона си и ревне, другите три го последват след секунда. Хората с любопитство и укор ни гледаха, млади майки, а децата им гладни и плачат. А ние се скупчим около тях, галим ги, пощипнем ги, успокоят се и заспят - с носталгия говореше мама и дланта й лежеше в дланта на татко.

            Мама, все такава, нежна или сурова според случая.

следва...