Компоти от къпини

Душата ми се усмихва, когато пътувам в своето детство, защото знае, че ще бъде нахранена с чиста любов. И всеки път, когато си казвам, че съм разказала всички слънчеви спомени от детските си години, съдбата ме опровергава, поднасяйки ми толкова сладък, пълен с обич и красота миг, че грабвам лаптопа и го записвам, за да го хвана преди паметта ми да си е направила нова шега с мен и да го скрие някъде далеч.

Когато идваше краят на август, баба правеше компоти от черни къпини. Това не беше просто варене на някакви буркани, а ритуал, който започваше от ранно утро и приключваше късно вечер.

-Утре ще берем къпините за компоти – предупреждаваше ни баба още от вечерта.

И ние си знаехме – измивахме се рано и без хър-мър си лягахме да се наспим хубаво, защото следващият ден щеше да бъде забележителен.

Събуждаше ни много рано сутринта уханието на пържени филийки и печен боб. Скачахме като войници и се приготвяхме за нула време. Хапвахме солидно, защото щяхме да ходим на полето.

Магарето Съботьор ни чакаше на двора и винаги ми се струваше, че също се усмихва. Беше вече натоварен с кошници и кошнички, ботуши, мотики, въжета, гърнето с варения боб и стомна с вода.

Тръгвахме тържествено и с бодро темпо. Съботьор весело клатеше глава – леко му беше сега, ала на връщане понякога го бутахме на моста над Струма. Запъваше се като всяко претоварено магаре и не искаше да върви.

Щом стигнехме градината ни в полето – близо до железопътната гара, дядо постилаше дебела черга под дървото на сянка, за да си почиваме за мъничко, когато се уморим.

-Обувайте ботушите – нареждаше меко той, - че ще събуждам гущери.

Обувахме се послушно и докато помагахме на баба да зарие дълбоко в земята двете гърнета – с боба и с филийките, дядо започваше да удря земята около къпиновите храсти наблизо. Беше като индиански танц и ние много се забавлявахме, още повече, че дядо шеговито нареждаше в напевен ритъм:

-Бягайте гущери надалеко, внуците ке берат къпини!

Щом приключеше с танца с тояга, вземахме по една малка плетена кошница и започвахме да берем черните сладки къпини от храстите.

-Няма да влизате вътре – предупреждаваше дядо. – Някой гущер може и да е глух и да не е чул, че сме тук. Ке ви фати уплах.

Доста по-късно разбрах, че не от глухи гущери се е боял дядо, а от змии. Но подходът му беше велик.

Баба и дядо поливаха, окопаваха и беряха чушки, царевици и каквото друго бе родила градината, а ние пълнехме малките кошнички с черното сладко злато. А бяха дребни къпинките и бавно се пълнеха кошниците.

Дядо изчезваше по някое време и ние знаехме, че скоро ще се върне с кошничка зрели смокини от полето, имаше до пътя големи зелени дървета с медени плодове.

-Яжте само по три – съветваше ни той. – Тоалетна има на гарата, ама ако хапнете по пет-шест, не се знае дали ще стигнете навреме дотам.

И ние го слушахме, защото знаехме, че дядо винаги е прав.

Около обяд приключвахме с брането на къпини, а дядо и баба със задачите си, сядахме под голямото дърво на чергата, обядвахме най-вкусния боб на света, пийвахме ледена сладка вода, натоварвахме Съботьор и се прибирахме бавно към селото.

Натовареното магаре на моменти спираше и не искаше да върви, дядо му даваше вода, галеше го по големите сиви уши и го уговаряше:

-Хайде, момче, още малко се напъни, да си турим главите на сенка, преди да удари жегата.

Явно магарето доста добре разбираше дядо, защото тръгваше и така стигахме у дома.

Тук всеки от нас си знаеше работата. Ние с баба миехме бурканите и къпините, дядо подготвяше огнището в двора, който вече беше на сянка от къщата.

-Сипвате вода до чертата на бурканите, че иначе ще хвръкнат капачките - напомняше благо баба. – Съседите ще помислят, че правим заря на Коледа.

И ние внимавахме – точно две лъжици захар, точно вода до чертата на буркана, после дядо ги затваряше с една смешна машинка, обръщаше го и ние ги бълникахме – да се разтвори захарта, преди да ги сложим в казана. Сякаш валеше сняг в бурканите – толкова красиви ми се виждаха.

-Донеси скъсаната черга от тремо – казваше баба и аз тичах за подложката на скъпоценните компоти.

Чергата беше пооръфана, но чиста – слагахме я на дъното на казана, да им е мекичко на бурканите и да не се пукат. После дядо наливаше вода – заливаше компотите – задължително един пръст вода над капачките – да ги покрива хубаво. Донасяше пръчки от лозичките, които беше рязал пролетта и запалваше огън.

Мисия буркани не приключваше с това, едва сега започваше интересното. Трябваше зорко да следим кога водата ще кипне, да засечем 20 минути тихо варене с малки клокочещи балончета, което изискваше внимателно захранване на огъня с лозинки. Със сестра ми бяхме станали експерти в това, но дядо не ни даваше да пипаме огъня, само следваше нашите указания и се появяваше на мига, щом го повикахме.

-Деди, водата вече не прави балончета!

И дядо слагаше нови лозинки.

-Деди – водата бълбука като вулкан!

И дядо издърпваше назад част от лозинките.

Щом компотите бяха сварени, се започваше тяхното нежно охлаждане - с малки канчета топличка, но не вряла вода, после с приятно хладка, накрая с леко студена. Дядо изгребваше с метално канче една доза вряла и добавяше една топличка.

Накрая със специално приготвени дръжки преместваха с баба казана. В горещата пепел баба зариваше като бебета десетина картофа – това щеше да бъде вечерята. А след тях идваше ред на млечните царевици – всички ги обичахме.

Какво правехме с толкова много компоти, ще се запита някой сега? Първо раздавахме на съседите. А те ни даваха от техните. После ги пиехме през зимата като сок, като чай, черпехме гости, когато ни дойдат. Правехме сладкиши с компоти от праскови. Но по-важно от всичко бе, че правехме слънчеви спомени, при които с машина на времето можехме да се връщаме винаги, щом пожелаем. Винаги, щом на душата ѝ станеше студено, за да си вземем обич и светлина.

А какво приключение беше правенето на сушени смокини само! Но за това в някоя друга история. Непременно ще я разкажа, защото и тя иска да види света.

©Илияна Каракочева (Ина Крейн)

из сборника с разкази "Лодка в градината"