- И да знаеш, Геца, още четири хиляди години преди новата ера тук, по нашите земи, траките са имали своите първи кооперации. Не го казвам аз. Професор Овчаров го казва. И доказателства е намерил човекът. Артефакти! Едни гледали лозето,  други правили виното, трети го съхранявали и претаквали. Четвърти пък правели жертвоприношенията с него. А бе тесни специалисти! Накрая все пак всички дружно са се напивали с него! По-класическо определение за кооперация, „здраве” му кажи! Та ето и нашето с теб е кажи-речи същото. Значи сме кооперация. А щом сме кооперация, значи ни трябва име.  Кооперация без име е като... като запечатано буре без канелка! Клатиш го, вътре клокочи благинката, а ти не можеш да си налееш! На нас такова буре не ни трябва! Име, име ни трябва! Демек - буре с канелка. И то пълно!

   Така нареждаше омайните си думи Васо Страшника. Нищо страшно нямаше у него, ако изключим двуметровия му ръст и сто и тридесетте килограма, които носеше закачени на него. Беше винаги засмян, винаги готов да се пошегува с всекиго и с всичко. Не осъзнаваше, че в повечето случаи хуморът му беше дебелашки и засягаше околните. Когато някой от потърпевшите се осмеляваше да му го каже, той реагираше:

   - Ти нямаш чувство за хумор бе!

   Гецата, по прякор Четката, негов съсед и приятел от детинството, му бе свикнал. Дребничък, мълчалив по природа, той нито се смееше на шегите му, нито му противоречеше за нещо. Ето и сега – седеше на масата с вглъбен в чашата поглед и само кимаше.

   - Кажи нещо бе, човек! – продължи Васо – Дай идея за име! Само аз ли да се напъвам?

   - Лепотица – тихо промълви, почти като шепот, другият.

   - Какво?... Какво каза?

   - Правилно чу. Лепотица. Име за кооперацията.

   - Е, що пък точно това?

   - Първо - половината ми сливи са сорт „Чачанска лепотица“. И второ - ти любовно и галено наричаш инсталацията си „Убавицата на Васо“. На старобългарски лепотица означава хубавица. И като събереш едното и другото…

   - Брей, Геца!... Понякога имаш велики проблясъци! Харесва ми! Край, решено е! Кооперация „Лепотица“! Основана две хиляди и… Не, не! Не звучи сериозно, няма тежест. Трябва да е основана миналия век… Основана хиляда деветстотин деветдесет и девета! А?

   - Еее, Васè, тогава нито сливите бяха засадени, нито ти имаше казан.

   - Трай бе! Кой ще те пита! Нали по онова време още седяхме на един чин и бяхме неразделни приятели. А едно приятелство е много по-важно от някакви си сливи и казан! Деветдесет и девета, и точка! Наздраве за кооперация „Лепотица“! Да иляди!

   - Дай, Боже! Наздраве!

   Така бе основана кооперация „Лепотица“. Без учредителен договор и без регистрация в съда. Както бе казал Васо, всеки от участниците беше тесен специалист в своята област и изпълняваше своите си задачи. Гецата бе наследил от дядо си четири декара и половина пасище над Градец, бе го изорал, бе засадил в него сто и петдесет сливови фиданки и се грижеше за младата овощна градина. Зимна резитба, варосване, торене, окопаване, няколко пръскания, беритба – всичко това бе на неговите плещи. Васо пък бе наследил от тъста си казан за ракия и нужните за приготвянето ѝ аксесоари. Така той имаше други специфични задължения – приготвяне на джибрите, грижите за тях, дестилирането на благинката, докарването ѝ до нужния градус… Готовата сливова ракия деляха по равно. И изпиваха заедно. Дръвчетата бяха млади, реколтата не беше кой знае колко много и не им стигаше дори за покриване на личните им нужди. Мечтаеха за деня, в който дърветата ще са големи, а те ще мерят ракията не в литри, а в тонове, ще продават и ще печелят.

   Годините се търкаляха. Фиданките в градината на Гецата неусетно пораснаха. Превърнаха се в големи, плодородни дървета. И ако преди време той им отделяше само част от съботите си, сега не смогваше да свърши работата около тях и в неделите. Налагаше се да взима половината от отпуската си от фабриката за четки, в която работеше, през март - за резитбата, а другата половина - за беритбата на плодовете в края на лятото. Но пък и количеството ракия също се увеличаваше. Вече бяха започнали и да продават и да слагат по някой лев настрана. Разбира се, думата „акциз“ бе нещо чуждо и далечно за двамата съкооператори, колкото далечно в София бе отговарящото за налога министерство.

   Световната история разказва, че повече раздори и войни са избухнали заради жени, отколкото заради всички останали други причини. Като се започне от Троянската война, та се стигне до Първата Световна война. Графиня София, съпруга на Франц Фердинанд, поради морганатичния си брак с него била подложена на непрекъснати унижения във Виена. Затова само и само за да не присъства на някакъв летен градински бал в Шьонбрун и да не бъде подложена на поредното пренебрежително отношение от страна на двора, убедила ерцхерцога да заминат да погледат малко войскови маневри в Сараево. Военните били виждали много кръв, но никога синя, и затова, за разлика от аристократите, винаги демонстрирали уважение към съпругата на престолонаследника на Австро-Унгария. За съжаление и сръбските националисти не правели особена разлика между истинска синя и леко бледо-синя кръв. Затова покрай ерцхерцога гръмнали и съпругата му, и войната започнала…

   Нели, съпругата на Гецата, дори и не можеше да предполага, че една женска прищявка на графиня София е истинската причина за избухване на Първата Световна война. Обаче имаше не по-малко основание да започне една нова, макар и не толкова кръвопролитна война. Непрекъснато негодуваше срещу равностойните дялове в кооперация „Лепотица“ и постоянното отсъствие на мъжа ѝ от вкъщи в почивните дни.

   - В роб си се превърнал на тая градина, Георги! От кога не си ползвал отпуската за почивка?! От кога не си ме водил на море?! Все работа, работа по тия пусти сливи! И за какво?!... За да може да даваш половината на оня пияница! Ти се бъхтиш по градината, а той какво?!... Седи си пред казана, пуши цигара от цигара и разтяга лакърдии! Ами ще разтяга, как няма да разтяга? Като е намерил загубеняк, когото да експлоатира!... Ама и аз горката, къде те намерих такъв мухльо?…

   Гецата мълчеше с наведена глава. Няколко пъти се бе опитвал да намекне на съдружника си, че работата му се е увеличила неимоверно много, че има нужда от малко помощ в градината. Васо категорично отказваше:

   - Ааа, не така, братчед! Не така! Не си прав! Нали това е смисъла на кооперацията – тясната специализация! Всяка жаба да си знае гьола! Ти какво мислиш, че моята работа не се е увеличила ли? Питаш ли ме, че купих още пет пластмасови бидона за джибрите и осем дамаджани за ракията? А знаеш ли колко газ плащам за казана? Ами дестилираната вода, ами оная другата, чешмяната? Ами захарта? А ти какво? На чист въздух сред природата, малко кръц-кръц с ножицата, малко пръскане с помпата, и ревеш?! Аз се спуквам от работа на казана, а ти?!... Не си прав, Геца! Не си прав!

   Гецата стискаше зъби, но не смееше да се опълчи. Знаеше, че Васо не слага захар в сливите, те си имаха достатъчно. Не слагаше и купена дейонизирана вода в ракията, а такава, прекарана през казана. А газта му беше далаверата от газостанцията, на която работеше. Но не смееше да каже и „копче“.

   Един ден, в разгара на лятото, жена му Нели реши да вземе нещата в свои ръце. Тръсна на масата в кухнята няколко столевки и преписана на ръка обява от Фейсбук за продажба на казани за ракия.

   - Край на кооперацията с онова пиянде! Взимаме бизнеса в наши ръце! Парите са от мама. Ако не те е срам аз да звъня на обявата, грабвай телефона! Каквито други пари потрябват, имаш ги! Мама няма да ги носи в гробищата, я!

   Гецата послушно изпълни заповедта на жена си. Уговори с продавача подробностите, а на следващия ден запали семейния Опел и отпътува към Мъглиж, където вече четвърто поколение от една ромска фамилия правеше най-добрите медни казани за ракия тип „Попска кὰпа“ оттатък и отсам Балкана. Натовари новата придобивка в комбито и нарочно се прибра чак след полунощ, за да не видят любопитните съседски погледи какво носи и какво разтоварва. Не смееше да каже на Васо за края на кооперацията. Усещаше, че предстои буря, и гледаше да я отложи максимално във времето. Също толкова тайно закупи и внесе в гаража си бидони, охладителен съд, маркучи, газова бутилка и пиростия.

   Дойде август. Сливите започнаха да зреят. Нели за пръв път се качи с Гецата до сливовата градина и му помогна в първия ден на събирането на узрелите плодове. Когато натовариха пълните кофи в багажника на колата, той тихо предложи:

   - Нелка, искаш ли да изчакаме да се мръкне. Да послушаме щурците, да погледаме звездите, да си спомним годините, когато бяхме гаджета…

   - Какво те прихваща бе, човек?! – сряза го жена му.

   - Ми… то така няма да ни види и Васèто със сливите. Нали го знаеш какъв е…

   - Георги, ти чуваш ли се?! Да не си ги крал тези сливи, че да се криеш? Цяла година им слугуваш, а сега те е страх оня да не те срещне! Какъв мъж си ти бе?!... Я чакай! Ти да не би още да не си му казал за казана и за края на кооперацията?!

   - Ми… не съм… - Гецата стоеше виновно навел глава, а насреща жена му фучеше.

   - Тръгвай! Тръгвай, че ако грабна някоя гьостерица!...

   На улицата пред къщата им ги чакаше Васо.

   - Айде бе, Геца! От кога те чакам! Как е реколтата тази година? Чакай да отворя вратата на двора! Направо вкарвай на задна у нас, че по-малко да носим!

   - Васè… Аз… такова… Тази година няма да варим заедно ракията…

   - Какво?... – Васо Страшника гледаше невярващо.

   - Ми то… Тъщата… подари ми казан… Аз не исках, ама нали знаеш… То човек с тъща не може да спори… щото… и тя жената… Нелката, и тя е една… знаеш… И…

   - Какви ги плещиш бе, Четка?! Тъщата, жената, дрън-дрън! Ти мъж ли си бе?! Предател! Е, заради такива като теб сме на това дередже! Поп Кръстьо си ти! Юда Искариотски! Казан му се приискал! Завидя ми, а? И ти казанджия ще ставаш! Пустата завист българска! Отвори някой гаражче за хранителни стоки и хоп комшията отляво – „Аз де не съм втора категория? Я и аз ще отворя!“ След някой месец хоп и комшията отдясно, и той отваря! А че няма клиентела за всички, че седят като коне на празни ясли, какво от това?! Важното е комшията да не е добре! Та и твоята работа е такава, Четка. Предател си ти! Пре-да-тел! Предаде най-добрия си приятел! Кооперацията предаде! Най-свидното предаде! Пу!...

   Васо Страшника демонстративно се изплю върху капака на Опела, а после псувайки гръмогласно и ръкомахайки, тръгна към дома си. Гецата седеше в колата и не смееше да излезе от нея. Дори бе вдигнал стъклото на прозореца до горе. Когато съседът му се прибра, въздъхна тихо:

   -  Свърши се...

   В средата на септември заваляха първите студени дъждове. Богатата реколта от сливи обаче беше на сигурно място по бидоните. В някои от тях пращината вече бе готова. Гецата взе седмица отпуск и започна дестилацията. Толкова години бе гледал какво правеше Васо, че се справяше не по-зле от него. Ден след ден големият тристалитров бидон се пълнеше с вълшебна течност. А жената на новоизлюпения дестилатор час през час контролираше готовото количество и само пресмяташе:

   - Осемдесет литра по осем лева – изплатихме казана... Сто и двадесет литра – изплатихме цялата инвестиция... Сто и осемдесет литра – почивка на море... Нова пералня… Екскурзия... Догодина и нова кола…

   Не беше предвидила само едно нещо…

   Бидонът беше почти пълен, когато една сутрин къщата осъмна обградена от полиция и данъчни служители. Носеха прокурорска заповед за обиск и за „изземването на оборудването от незаконната фабрика за производство на алкохол”. Не криеха, че идват по сигнал. Нахълтаха и конфискуваха всичко до последната костилка от слива. Напълниха цели три полицейски буса. Накрая надянаха белезници на Гецата и го поведоха към полицейското управление за разпит и за задържане за двадесет и четири часа. Цялата махала се бе изсипала пред дома му да гледа сеир. Най-отпред на видно място стоеше Васо и се хилеше доволно. Арестуваният спря пред него и процеди през зъби:

   - Предател!...

   - Айде, айде! Забравяш кой предаде четата пръв!

   Когато на следващия ден освободиха Гецата, той не се прибра вкъщи, а отиде направо в пивница „Горгона”. Напи се до забрава. Посреднощ, преди кръчмата да затвори, го изнесоха на улицата. Спа там до разсъмване. Студената есенна влага го разбуди. Тръгна към дома. Промъкна се като крадец вкъщи. Влезе в мазето и взе моторния трион. Отиде до сливовата градина пеша. Дръпна стартера на резачката, тя гневно изрева. Започна да реже наред дърветата. Режеше и псуваше. Режеше и крещеше. Проклинаше сливите, проклинаше приятелството, проклинаше кооперация „Лепотица”, проклинаше целия свят... Бе мълчал толкова години! Всичко, което беше преглъщал и таил дълбоко в себе си, сега се бе отприщило и изригваше като вулкан. Дърветата падаха със скърцане и стенания. Когато бензинът свърши, мъжът захвърли машината, грохна на земята и впи пръсти в пръстта. Устните му беззвучно шептяха:

   - Земя на предатели... земя на предатели...

   Небето над него тихо заплака. Горчивите му сълзи се стелеха над повалената градина...

* * *

09.05.2017