– И защо го правиш това?!

Дали от изпитите бири, дали от нещо друго, но се осмелих да отправя въпроса към непознатия. В този момент той залепваше с бързовтърдяващо лепило някакъв син бутон на тръбата до вратата в празния среднощен автобус.

– Елате да видите защо! Тук пише – подкани ме той.

Надигнах се уморено и пристъпих напред. На бутона имаше щамповани букви „САМО ЗА ДЖЕНТЪЛМЕНИ“.

– Е, и?

– Не любопитствате ли какво ще се случи, ако го натиснете?

– Не.

Пресегнах се и го натиснах.

– Ето, че вече сте джентълмен!

– Ха! И просто така с едно натискане?

Непознатият загадъчно се усмихна и слезе от току-що спрелия автобус. Секунда по-късно в него се качи млада жена. Любезно се отдръпнах да направя път. Тя ме погледна и задържа погледа си продължително върху мен. Нещо в гърдите ми се преобърна.

– Ще бъде ли госпожицата така добра да каже дали не се познаваме отнякъде?

Беше моят глас, но не бях аз. Аз не говоря така. Отвърна ми с мълчание и продължи да ме ме гледа леко учудено, леко присмехулно. Усетих, че започвам да се потя.

– Мога ли да направя нещо за вас, госпожице?

Поклати глава и се усмихна. После се обърна и слезе от автобуса. Не бях усетил кога сме стигнали до следващата спирка.

Вкъщи съпругата ми ме посрещна в коридора. Понечи да каже нещо, но млъкна.

– Пламене!... Какво е това на челото ти?!...

Погледнах се в огледалото и видях голям син надпис „ДЖЕНТЪЛМЕН“...