Jun 11, 2024, 9:05 AM

Корпусът 

  Prose » Narratives
364 3 6
7 мин reading

  

 

  Корпусът е форма. Нищо повече от една куха и празна форма, каза си той и погледна към него.

Нямаше какво друго да се направи.

 Благо извади ракията от очукания хладилник и наля във водната чаша до половината. Вдигна чашата и отпи.

  Как ли не го беше мислил, но накрая разбра, че друг начин нямаше.

Когато беше на трийсет и нещо и имаше повече зъби от тия двата в устата си, тогава почна да я строи.

  Защото това си е строеж, като всеки друг. Има си изисквания, има си правила, има си технология, и ако нещо не спазиш накрая нещата не идваха, да не говорим, че грознееха. Компромисите са голямото зло на този занаят, а и на много други.

 Тогава имаше сили, рядко нещо го болеше. И да го болеше, бързо му минаваше.

Първо купи мястото на края на селото.

После направи плевника от дъски и греди, криво ляво, колкото да не вали вътре.

 Който не е работил сам, той не знае какво е. А той беше сам.

 Благо не знаеше какво е това да те хване ракията. Тялото му се отпускаше, но умът му все така добре си работеше.

Каквото щеше да ти го каже като пиян, щеше да ти го каже и когато е трезвен.

Остави чашата настрани, и отиде до тезгяха.

 Слънцето проникваше през тесните процепи на дъските и играеше с прашинките във въздуха. Сети се как като дете можеше с часове да стои и да наблюдава тази игра.

Само тогава човек има толкова време.

Помая се и започна да събира инструмента от тезгяха.

Лодката стоеше в сянката, бяла като лебед кацнал на стапелните подпори.

 

Със стапела той започна най-напред..

Нареди тежките греди върху които щеше да легне кила на височина, но и да ти е удобно за работа. Сметна необходимото провисване в средата, което после се компенсираше , когато на вода носът и кърмата щяха да натежат и да го оберат.  Опъна конец, отбеляза местата където трябваше да легнат лекалата, шаблоните на лодката, приготви подпори. Така започна всичко.

 Сегашните майстори ще се учудят ако разберат колко много неща можеха да се направят само с един трион, едно длето, и един чук. И един конец да те води.

 Тогава в началото се чудеше чукът ли е продължение на ръцете му, или ръцете му бяха станали чукове, стяги, груби и напукани като дъските струпани в единият край на плевника.

  Има два вида хора. Едните само говорят, а другите като решат нещо и започват да го правят, колкото и наивно да изглежда началото. И това е най-ценното човешко качество. Нарича се смелост.

     -Да говорят каквото си искат, каза той с хриптящият си глас.

 Често като си мислеше стари неща започваше да говори на глас, сякаш старото не беше минало, а още беше тука и можеше да го чуе.

Хората и преди говореха.

    -Да говорят каквото искат. Така съм решил, така съм направил, повтори той.

Те и тогава в началото не вярваха, че нещо щеше да излезе от тая работа, и се подсмихваха.

 

Работата си вървеше. Когато имаше време се качваше на пикапа и идваше. 

Събота и неделя оставаше и спеше в същия този навес.

Като сложи кила и свесовете, укрепи всичко и ги хвана с болтове, нареди шаблоните и започна да реди обшивката.

 Навсякъде вече, и по тезгяха, и на земята имаше дървени стърготини, и мирисът на дърво изпълваше всичко.

 Лодката взе да придобива форма, и той често се усмихваше като я погледнеше защото му напомняше на хубава жена.

Прокарваше ръката си по обшивката за да провери за неравности, нанасяше кит да ги запълни, и я галеше. Хубаво време беше това.

Самата и форма излъчваше благородство и даваше чувство на сигурност, макар и да бе просто една орехова черупка.

Реши да я кръсти „Мечта“.

.

„Мечта“ беше със скосове от двете страни, дабъл ендер, като известните спасителни лодки на Колин Арчър.

Беше лодка за лошо време, и силен вятър, бавна, тежка и тромава, но лодка на която можеш да разчиташ. Точно като старите гемии. И като него.

Мечта трябваше да го отведе до Южните морета. До грохота на 40 градусовите ширини, и до пътя на клиперите от едно време.

С мечта трябваше да стигнат до Таити, С мечта трябваше да оцелеят на всяка цена. Само те двамата. Добре, да кажем можеше да вземат и Черньо.

  Трябваше, но не било писано.

Времето си прави каквото си иска, и така те замайва, че изведнъж разбираш как си изигран.

Благо ходеше в чужбина на работа, връщаше се, пак ходеше, и пак се връщаше, и време за лодката оставаше все по-малко.

После почнаха болестите, коленете взеха да го болят, всичко го болеше.

 Няма да я бъде, каза си той един ден, като се погледна в огледалото, и разбра, че не е вече на трийсет. И разбра че наистина нямаше да я бъде.   

 Трудно, но се реши.

Пусна обява. Нищо. Пробва се да продаде недовършеният корпус, но времената вече бяха други и никой не искаше едно старо дървено корито.

Докато той и „Мечта“ си играеха, хората правеха пари и си купуваха нови лодки за баснословни суми. Никой не я искаше.

 Него също не го искаха. Много минаха, но никой не остана освен Черньо, но той беше вързан на каишка, и затова.

 С Черньо се имаха. Радваха се душите им като се видеха. Сега го отвърза от синджира и погледна в тъмните му кучешки очи. Черньо го близна по лицето.

Взе го и го остави в каросерията на пикапа.

 

Изчака да се стъмни. Вятърът който духаше откъм морето взе да отслабва, след неговият двор нямаше други къщи, само ниви, къде орани, къде не, и след тях морето.

Равна степ, с хълмчета колкото за някой извор. Щурци и цикади взеха да бръмчат, стана хладно, чак студено.

Благо беше разбрал, че веднъж умряла мечтата, лодката нямаше защо да я има.

  Запали цигара, обиколи и погали вече посивелият и напукан корпус. Удари го няколко пъти за да чуе звукът му. Все още не беше зле. Покатери се по стълбата и влезе вътре. Там беше тихо като в утроба. Ребрата и книците бяха по местата си, но някои още не бяха хванати.

Почувства се виновен, искаше да и се извини, затова бързо изля ракията от шишето и скочи обратно на пода.

Хвърли вътре няколко чувала със стърготини, напоени с боя парцали, напъха в гърлото на бутилката един парцал, запали го и я метна вътре.

Това беше. Всичко свърши, каза си той и се отдалечи.

   Отначало нищо не се чуваше, после светлинките от вътре пробиха, и осветиха цялата барака. Взеха да играят и да растат, точно като живи.

Бавно, но сигурно огънят поглъщаше всичко.

  Благо гледаше. Той беше разбрал, че само огънят можеше да го освободи от мечтата му, но имаше нещо диво, и просташко в погледа му. Нещо отвъд разума.

Огънят, зажаднял поглъщаше сухото дърво и пращеше, виеше, радваше се.

  Благо седеше неподвижен и тих като викингски крал, отблясъците от огъня осветяваха острите черти на лицето му, и играеха по наболата му брада. Той с цигара в ръката беше вперил очи в разрушението и се чудеше дали да не скочи вътре, но реши да не бъде глупак.

Нова мечта щеше да се появи отнякъде, от безформието, независимо от възрастта, независимо от възможностите, той си го знаеше: човек без мечти няма как да живее.

Нямаше такъв човек.

   Благо беше мислил за смъртта. По нощите когато го хващаше страх от голямото нищо, и студът му стягаше сърцето, нямаше как да не мисли за нея.

Но нещо му говореше, че никой не иска да умира, но и никой не иска да живее, защото живота е по инстинкт, а не по избор.

Живеем защото така трябва, и никой не ни пита дали искаме, или не.

Живеем и умираме защото така трябва.

Колкото и да мислиш за живота, или смъртта, истината е, че те не те касаят.

Надяваше се, че при отиването си човек ще срещне също толкова много любов, както и при влизането си в този свят, ако не и много повече. Така трябваше да е, той се надяваше и вече не го беше страх.

 

Човек, сам форма сама по себе си, цял живот се мъчи да придаде форма на нещата, в един безкраен, неопределен свят където всичко се слива и прелива едно в друго, където всичко е толкова свързано, че е чак безформено. В този свят някои можеха и да създадат нещо трайно, но той не успя.

После се обърна и жълтото сияние от пожара осветяваше гърба му докато се качи в пикапа, запали, сложи ръчният лост с проскърцване на първа скорост, и даде газ.

Черньо го гледаше от каросерията с тъжните си кучешки очи, а после легна и се успокои.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Svetoslav Vasilev All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Добре си е манджата, Светльо. Искам да споделя това:

    “Може и да сме опитни зайци
    с програмиран живот и смърт.
    Много им здраве на цивилизациите
    отвъд.
    Аз просто исках да скрия в сянката
    притъпените си сетива.
    Нека ни мислят за всякакви.
    А какви сме? И ние
    не знаем това.“

    Може би има връзка с разказа, макари и извънбрачна. От Георги Рупчев е.
  • Благодаря за коментарите!
    Искрено се надявам да не пресолявам манджата с моето философстване, понеже ми е слабост.
  • "Времето си прави каквото си иска, и така те замайва, че изведнъж разбираш как си изигран."
  • От корпуса, та до ребрата, мечтата в огъня, и голямото нищо, но и надеждата за любов. Думите са символи, които говорят.
  • Много философски находки!
    Светослав, приеми моите поздрави и пожелания за здраве и късмет по пътеката на живота и любовта към свободата на изразяване в света в който живеем!
    Някои неща ги прочетох няколко пъти за лично удоволствие!🙏
  • Много смислено и добре написано.Поздравления!
Random works
: ??:??