Учил беше, че животните на корабите са забранени от всякакви там власти, а не дай боже да си в Англия или пък страна с по-стриктно законодателство, тогаз да му мислят и животинките, и стопаните им, и тези, които са ги допуснали на борда. Никакви хартийки (документи), печати, паспорти и т.н. не спасяваха положението, ако попаднеш на неразбран и неотстъпчив инспектор. Тръгва да те върти през всякакви параграфи и алинейки и те оставя едва щом се признаеш за виновен, разтрепериш се от възмущение или безсилие, но някаква котешка хитрост те кара да покажеш как дълбоко си осъзнал колко опасни могат да са евентуалните последствия от твоето външно нехайство, небрежност. Даже погледнато с инспекторски очи, накрая си убеден, че  всъщност си проявил отношение, което може да застраши сигурността не само на екипажа, но и на гражданите на държавата, в чийто порт си. Абе важното беше да не ти конфискува приятелчето или пък някоя глоба да не изпраска.

Щеше (предстоеше му) да види още мнооого и различни отношения на местните контролни органи в бъдещите си посещения из пристанищата по света, но сега ставаше въпрос за Жданов, защото в Бургас не бе чул да имат проблеми. Или просто нашите власти си затваряха очите, или моряците бяха достатъчно хитри или умни да не привличат вниманието, макар че ято гълъби излиташе или кацаше на кораба "Може пък да са си търсели храна пиленцата или да са спрели на гемията за почивка" или пък,  че разни кучета  се разхождаха необезпокоявани и някак по домашному из канижелите и по палубите. "Ами, близките им идват да видят своите, щото са се затъжили и т.н., а песовете са с тях". Обясненията бяха все такива наивни, но изказани убедително и прочувствено, че ако имаха инспекторка насреща им, минаваха за истина. После разбра, че в Жданов граничарите, които редовно правеха обстойни проверки на кораба преди отплаване, признаваха  паспортите за кучетата, а останалите животинки (котенца, гълъби,  рибки, папагали, костенурки и др.) биваха скривани от изобретателните моряци.           

Лъки или Джоки... Спомням си, че котето отговаряше и на двете имена, стига лакомството, с което го прилъгваха, да беше от любимите му. Помня и че  двете хол. овчарки, които бяха на борда, го възприеха дружелюбно след първоначалните побутвания и подушвания с удължените им фини муцунки. Явно усетиха, че имаха родственик. Сигурно им е замирисал на Ждановски улици или храсти т.е. от техен градски, и по този признак - близък някак си. Усещаше се обаче, по скимтенето, джавкането, махането с опашка или тичането около него как му подсказваха: "Стопани сме ние. Новият си ти." Не си личеше  много да му пука от това показване и шареният игривко махваше с нокти, когато видеше чужда лапа пред муцунката си или подскачаше да улови тия игриво-закачливи опашки, които подканяха, мятайки се наляво-надясно: "Посегни с лапичка и ако можеш ни хвани".

Как попадна на кораба? Младото го донесе една вечер под шубата. Вече беше навалял снегът, а с него и здравият студ, който те караше да си вършиш каквато имаш там работа навън по-бързо. Компанията в ресторанта се беше сгорещила и от танците, и от погълнатата водка. Щом наближи 23:00 ч., персоналът заприключва и четиримата знаеха, че трябва да се разбързат, за да хванат такси навреме, а 'Волги' и 'Лади', знаещи реда, се бяха подредили пред ресторанта, очаквайки клиентите си. Докато бързаха към най-близката кола, Малкият чу сподавен бебешки глас да изплаква откъм храстите. Без бавене, подвикна, че ей сега идва, отклони се две крачки вляво и разтвори клонките , взирайки се в тъмното и надявайки се на светлните от входа."Какво ставаше? Да не би подхвърлено бебе? Не е чудно" Беше чувал, че инстинктът кара тия, които изоставят рожбата си, да го правят така, че да бъде намерена. Затърси, занаднича. Нещо му проблесна като отражение, но едва като се наведе още, видя силуета на приклекнало котенце, зъзнещо, треперещо, което, щом усети топъл дъх, някак доверчиво и умолително проплака пак. Малкият протегна ръка, усети, че го е хванал под корема и че е сигурен захвата, бързо го мушна под шубата, притисна другата (лявата) ръка към корема си, за да го придържа и с два скока хлътна в таксито. Никой не разбра, а и имаше ли смисъл от обяснения сега. Изпратиха девойките, колата ги върна пред вторая проходная, мина бързешката и разсеяно покрай проверяващия и  като се качи  на борда, поиска малко млекце от помощник готвачката. Хлътна в кабината, затопли млекото в джезве и започна запознанството им с новия приятел. Колкото и да му се искаше да запази тайна, на 10-та мин. бе разкрит и трябваше да се вслуша в най-смислените съвети на загрижените и знаещите, а той мълчаливо преценяваше, че добрите му намерения не бяха достатъчни, за да се отгледа четириногия рошльо. В това време нашият треперушко вече беше живнал и даже излочи млекцето, оставяйки си малко за после. Новият му познат го пусна в банята, мокри го и го разтрива с нещо, което накрая правеше пяна (очень неприятно!), изсуши го в една хавлия и с едно нещо, което духаше топъл въздух и го караше да се дърпа и извива, но накрая изгаси лампата и се опъна в койката. А да - взе го при себе си и го зави с одеялото, като държеше ръка до тупкащото му сърчице, сякаш за да поддържа контакта или по- скоро, за да е сигурен, че е до него и освен това му говреше нещо, надявайки се да се усетят поне. "Ами ок, нали беше  топло и имаше кльопачка". Може и така да се обобщят последните асоциации от преживяванията на шарения Мър.

Младото искаше някак си да даде всичко нужно на беззащитното животинче, което между другото оживи кабината му и в близките дни щеше да направи, щото да се почувства по-отговорен, необходим, полезен и радостен. Взираше се в тъмното и се питаше дали прави така, щото да му е добре на малкия познайник, или щото подсъзнанието му прави някакви свои си заключения, или щото изкупва или потиска дълбоко спотаено  чувство за вина. Някои от спомените от детските игри или по-скоро щуротии, не бяха много за хвалба, нито пък звучаха безобидно: боядисани гларуси, кучета с газ и тенекии за опашката, котки в морето с камъни на врата, кокошки,  замеряни с подострени стрели. И който от махалата измислеше гадост, се оценяваше като по-печен и по-голям от другите. Странно, каква бе тая склонност у малките деца да се правят на по-възрастни, като измъчваха животинките. Може би от личен опит определяха, че по-големите могат да те наказват, бият или да ти нареждат и те на свой ред се доказваха над още по-дребните. Но защо едва от скоро бе започнал да се замисля над подобни случки от детството си? Бе видял различно отношение към кучетата тук на кораба и по улиците в украинския град?... Кой знае? Сега му харесваше малкия Джоки, който се беше кротнал до него, а по-късно и запреде унесено. Добиваше доверие и по своему издаваше, че се е успокоил. А може и банята да го беше уморила. Аха... ето... от само себе си дойде... беше го чувал нейде туй име -> Джоки=Веселушко. Отиваше му на шарения Мър... Когато  влязоха  в кабината и бе пуснат на пода, заподскача и задърпа разнищения край на пътечката в кабината. После обиколи любопитно и нехайно по-високите нива: дивана, бюрото, кревата и спря в мивката, опитвайки да улови падащата капка от крана.

Беше му хубаво, че ще има край себе си живинка, за която ще се грижи, при това я усещаше и харесваше някак си. Тепърва му предстоеше  обаче да разбере, че от това, дето си нахранил котето, приютил или пък бил добър и нежен, не прави автоматично то да се привърже. Както и че котките са своенравни,   непослушни, гальовни, чисти и верността на кучетата към човека им беше чужда. Не осъзнаваше, че аналогиите, които направи по-късно, бяха казвани и от други преди него и тези непостоянство и своенравност  в характера много приличаше на тия при момичетата, с които контактуваше, пък били те българки или рускини.

Нов ден - нов късмет. Той вече се различаваше от досегашните. На сутринта свърши всичко, което бе премислял вечерта  бързо и без да се чуди много. Нямаше време за двоумене - имаше съквартирант, а той имаше нужда от минимални удобства: отдели ъгъла под мивката за Джоки, намери кашонче и го напълни с пясък,  дадоха  му пластмасови чинийки за храна и вода, уговори се с готвача за малки порцийки млекце всяка сутрин. Забеляза как мисълта му бе заета и с това: 'А как се чувства сега Джоки?' Излиза от кабината и: "Колко време няма да съм тук? Какво ще му трябва - водичка, млекце? Чисто ли му е кашончето?" Започна да заключва да не би някой като отвори вратата и Мър да се изниже, а колко му е да цопне зад борд? Нали  не разбира?... нито пък има навици. Пусна го един път по металната палуба и видя как следствие статичното електричество козината по гърба му се изправя като рибена кост. Усети го, че и на Джоки не му е приятно с тези нежни лапички по леденото желязо. Добре че външните палуби на надстройката бяха с дървен настил (като дюшеме), а на кърмата имаше и виско заграждение от фина мрежа, заради тенис масата, инсталирана там. Така че, мястото за първоначални разходки бе определено. Когато отиваше на вахта и го заключваше за по-дълго, проверяваше дали има всичко необходимо и му приказваше дълго, обяснявайки му да не се страхува. Оставяше му лампата светната и го запозна с всичките си приятели от екипажа,  а те го закачаха и падаше безкрайна игра. Направиха му и една топка, която висеше на ластик и стана любима занимавка. Играеше безспирно  и с всичко, закачаха го и то се закачаше с всички. След три-четири рейса, когато реши, че Джоки се е пооморячил малко, го пусна из канижелите. После го запозна с двете холандски овчарки и се захласваше с часове да си играе с тримата или да ги гледа само. Свикваше с Джоки, а и той с него. Опровергаваше всякакви приказки, че котките не се привързвали към стопаните си. Мяучеше точно по един и същи начин, когато искаше нещо (внимание, да излезе). По-често мяучеше така, че само той си знаеше какво казва. Е, да... капризно беше животинчето, но беше свикнало с редовната: храна, сън, игра, както и с кашончето с пясък. А и нощем... докато заспиваше и стопанинът му говореше тихо, не пропускаше да отговори с мъркане.

Дойде пролетта и на няколко пъти чу да му казват, че е хубаво да го изведе в Градската градина на Жданов. Излязоха с приятел, а Джоки - в един сак. Беше взел и малко сиренце и 2-3 шок. бонбона, които котенцето много обичаше, за да го прилъже, ако се разсея. Седнаха на някаква пейка, отвори сака, а нашият изхвърча. Изчезна някъде, но след половин час се върна и изяде сиренцето. И 1-та бонбона разчупи и после изостави. Пийна си водичка и май се изтягаше блажено, когато чу едно провлачено мяучене, което сякаш мина край ушите му, но самозаблуда. Инстинктът му пошепна нещо и той се затича в нея посока. И така и не се върна повече. Младото стоя там до вечерта, в смисъл 'там' - в района, защото след два часа  вече обикаляше, подвиквайки. В края на краищата прави се оказзаха тия, дето твърдяха, че котките не се привързват към стопаните си.