Кредит "Живот"- част 10

Течеше двадесет и осмия ден от бягството им от Агломерацията. Или поне от официално контролираните от Компанията нейни територии. Колкото и съвършено да се владееше един свят, той се нуждаеше от клоака. И точно в нея сега се бяха приютили Йоан и Ангела.

Тук, в тази импровизирана колония, живееха само онези, които бяха избрали да не се подчинят на никого — нито на Алгоритъма, нито на поредния бунтовнически лидер. Блясъкът бе последното нещо, което би могло да проникне тук. Нямаше и помен от стерилната еднотипност на градската среда. Постапокалиптичните територии бяха лишени дори от светлината в познатия ѝ  вид. Заради прашния терен, от който непрекъснато се надигаха задушливи вихрушки. Нямаше кой да контролира климата, а недостигът на дървета и храсти беше предпоставка за чести и стихийни ветрове. Новият им “дом” се помещаваше в  стар консервен завод, по чиито стени още стояха излющени графити: „НИЕ НЕ СМЕ КОД“, „ТОЙ ГЛЕДА“ и една рисунка — жена без лице, само с очи.

 Тръбите бяха ръждясали, куполът- пробит. Животът тук бе мръсен, но честен. Водата се вареше. Храната се набавяше от търговци на черно. Всяка нощ носеше тътен от далечни гето-глутници, а сутрините – прах в дробовете. Но никой не ги следеше. Нямаше протокол, който да ги калибрира. Нямаше и екрани. Само реалност.

Първите дни Ангела бълнуваше и се мяташе насън. Крещеше от болка, за която не съществуваше лек. Понякога нападаше Йоан, докато я будеше. Но той никога не ѝ повишаваше глас. Нито пък я принуждаваше. Просто чакаше.

В една от нощите, когато вятърът свиреше през металната обшивка на подслона, тя прошепна:

– Мразя, че не мога да го изтрия от себе си.
–Може би не трябва да го изтриваш.
– Защо?
– Защото тогава ще загубиш и себе си. Травмата не е враг. Тя е доказателство, че си оцеляла.

– Но ти ми обеща! Аз ти позволих да влезеш и да ме…поправиш. Така ли се казва?

– Ангела, няма как да те “поправя”. Ти си човек. Вярно, твърде свикнал с автоматизацията и явно забравил, че притежава съзнание. Дай му волята да те движи напред. Да те измъкне от бездната. 

– Но спомените…

– …са твои. Чувствата- също. Не желаеше ли точно това? Да се справяш със собствени сили? Да бъдеш свободна да избираш? Да живееш пълнокръвно?

– Искаш да кажеш, че си ме излъгал? Няма да го направиш заради мен?

– Ще те “повредя” повече ако го сторя. Друга мисия ме очаква, Ангела.

– Каква? Нищо не си споменавал досега.

– Атанас. Или както там ще се нарече в следващите столетия. Той има нужда от противотежест. От сянка…на сянката.

– Какво искаш да кажеш? Ще създадеш втори Алгоритъм?

– Да. Само че ще е различен.  Ще бъде възможност. То ще анализира събития, ще симулира реакции, ще предвижда изходи, но няма да действа… освен ако не му го позволим. То няма да управлява — ще отразява. Като огледало, в което можем да видим къде ще свършим, ако тръгнем по даден път.

– Как ще го постигнеш? Извън обичайната си технологична среда? Тук нямаме… нищо. Абсолютно нищо. Само себе си.

– Забравяш какво съм аз. Трениран съм не само да анализирам, но и да раждам хиляди идеи, които да реализирам от нищото. Наоколо е пълно със стара военна техника. Паднали сателити, които за другите са напълно безполезни. Скрап, гниеща на произвола на съдбата. Дай ми седмица и прото-ядрата ще са готови. Вече имам образа на Q-реактора в ума си.

– Квантов изкуствен интелект? Сериозно? Амбициозен си, Йоане. Не може да ти се отрече. Но…Не си ли твърде амбициозен?

– Търпение. И последователност. Решителността си я имам в излишък. Особено, след като вече смисълът ми е ясен като белия ден, който никой тук не е виждал от десетилетия насам.

– И какъв е смисълът?

– Да бъдем себе си. Без маски. Слаби, но осъзнати. Когато сме сами. Но  особено, когато сме заедно.

Ангела задържа за няколко мига погледа си върху него. Потрепери. Йоан инстинктивно завъртя копчето на импровизираното отоплително тяло от нагреваема излъчвателна метална  спирала, подсигурено с множество прегорели кабели, след което взе едно от продраните вълнени одеяла и се опита да го наметне върху раменете ѝ, но тя постави ръцете си върху неговите и не му разреши да се отмести на уважително разстояние от нея.

Умолителните ѝ сапфирени очи го озадачиха за не повече от милионна от секундата. Обви ръце около нея и я притегли към себе си. Тя положи глава на рамото му и той едва едва прокара пръсти през косата ѝ. Макар да оставаше спокоен на външен вид, свръхчувствителният сензор, носещ простичкото име “сърце” в гърдите му бе полудял от алармиращото “Опасност” учестяване на пулса му.

Ангела се отдели от него и заговори:

– Искаш да спасиш целия свят. А кой ще спаси теб, Йоане? Белезите ти няма да се излекуват само с  алтруизъм. Бориш се с твърде могъщи демони.

– С демоните ми сме си даже много добри приятели. Никой не ме разбира като тях. 

– А да си опитвал случайно с човек? Ясно, машината я възприемаш като враг и вече си измислил стратегия, с която да я победиш. Или поне така смяташ. Но…Човек?

– Хората никога не са проявявали интерес да бъдат истински човеци. Не просто биологичният вид, към който принадлежим. А разумните, отговорни и волеви човеци. Единствените, които го желаеха, бяха Ани, мама и татко. И ти.

– Тогава…Ще ми позволиш ли да си поговоря с тях? С демоните. Може би ще успеят да затворят устата на моите. След като няма да го извършиш инструментално…

Йоан се усмихна. За пръв път от доста време насам. 

– Рискуваш да изгориш ако се доближиш твърде близо до тях. Те нямат милост към безразсъдството.

– А не е ли това пътят към прераждането? Аз още съм окована в затвора на собственото си безволие. Защо да не опитам да го запаля и да изгоря с него? Не се страхувам, Йоане. Зная, че само ще ми навреди да продължавам да се боя. 

– И аз не се боя, Ангела. Отдавна съм разбрал, че този път е еднопосочен. Надявах се да не се налага да го извървявам сам, макар да бях подготвен. Но сега ти си тук. И не бих могъл да бъда по-благодарен. 

– Но?

– Няма да рискувам да те изгубя ако не си напълно сигурна.

– Сигурна съм, Йоане. Напълно сигурна. Сега е нощ, но за мен е най-светлият и приказен ден в целия ми живот. Защото освен, че имам надежда, имам и теб.

Думите бяха изречени. Значенията им- осъзнати. Силата- овладяна. Оставаше само  да се извърши и една единствена, последна, но най-важната крачка. 

Йоан се наведе над нея, но не за да я целуне. А за да усети дъха ѝ. Да ѝ остави избора. Тя не се отдръпна…