Течеше двадесет и осмия ден от бягството им от Агломерацията. Или поне от официално контролираните от Компанията нейни територии. Колкото и съвършено да се владееше един свят, той се нуждаеше от клоака. И точно в нея сега се бяха приютили Йоан и Ангела.
Тук, в тази импровизирана колония, живееха само онези, които бяха избрали да не се подчинят на никого — нито на Алгоритъма, нито на поредния бунтовнически лидер. Блясъкът бе последното нещо, което би могло да проникне тук. Нямаше и помен от стерилната еднотипност на градската среда. Постапокалиптичните територии бяха лишени дори от светлината в познатия ѝ вид. Заради прашния терен, от който непрекъснато се надигаха задушливи вихрушки. Нямаше кой да контролира климата, а недостигът на дървета и храсти беше предпоставка за чести и стихийни ветрове. Новият им “дом” се помещаваше в стар консервен завод, по чиито стени още стояха излющени графити: „НИЕ НЕ СМЕ КОД“, „ТОЙ ГЛЕДА“ и една рисунка — жена без лице, само с очи.
Тръбите бяха ръждясал ...