"Те неуморни, вечно чакат

от жеравите вест за смърт,

те греят като факли в мрака,

те вечно бързат някъде на път."

Мария Ангелова  се взираше с разтуптяно сърце в малката табелка на дървената врата. Дали не бе объркала адреса?... Това беше първата сериозна задача, която и възлагаше вестникът... За краткия си журналистически опит тя бе отразявала само простите неща от ежедневието...

Недоверие в собствените и възможности се вмъкваше в мислите и... Страхуваше, че няма да успее да предаде  с точност кръвта и болката, задавили един народ в първата половина на XX век.

С разтреперана ръка посегна към звънеца... Вратата се отвори, а отвътре я посрещна с приветлива усмивка възрастна жена. Бръчките около очите и сякаш преплитаха нишките на времето, на миналото, на свършилия  живот...

Въведоха я в малка, но уютна и подредена стаичка. Всичко бе устроено с вкус, който издайнически напомняше за скромната природа на стопанката си... В тази простота Мария съзираше красота, която струеше  и от очите на възрастната дама. Погледът на младата журналистка  бе привлечен от малка, изчистена от прекалена детайност картина... Крилата на разперените бели гълъби сякаш  погалиха душата на Мария. Устремени, сякаш към някаква заветна цел те изхвърчаха от ръцете на млада жена... Това бе онзи полет на духа, пред който Мария трябваше да сведе глава...

- Виждате ги нали? - попита съвсем тихо възрастната жена.

- Да! Кои са те? - питаше в унес Мария.

- Историята им е болезнена! Сякаш боите, с които са рисувани са примесени с кръвта от сърцето на един народ!

- Разкажете ми я!

В топлите  очи на възрастната жена се вмъкваше на пръсти тъгата... Сълза запря като звездица  някъде сред необятната им синева.

- Имах голямо семейство... Родителите ми работеха като учители в  едно малко училище в родното ми място Ерзурум... Обичаха мен и сестра ми повече от всичко... От тях възприехме онази любов към изкуството, литературата и красотата... Вечерно време се сгушвах в прегръдките на кака и притихнала слушах разкази за историческото ни минало, които вдъхновяваха детската ми душа...

Любовта си към красивото сестра ми изливаше и на платна... Помня топлината, с която тя  отговаряше на всеки мой въпрос... С нея бяхме повече от сестри, тя бе ангелът прислонил душата ми до своите криле... Тогава и аз като теб спирах задъхана, виждайки как под ръцете на Арменухи, сякаш с магия се раждаха ангелските криле на белите птици... Не можех да разбера защо в очите и съзирах неизплакани сълзи... Запитвах я по детски:

- Защо се натъжаваш, щом крилете на птиците  са толкова съвършено красиви...

- Да - поклащаше тъжно глава кака - но само свободата ще ги направи истински красиви...

Не можех да разбера думите и, но наивно им се доверявах...

- Знаеш ли, Такухи? - казваше  с тъга сестра ми... Никой от нас не е свободен... Нито ти, нито аз... нито целият ни народ... Обикнах човек, който не принадлежи на Христос... Друг всемогъщ владетел задържа сърцето му живо... Невъзможно е да сме заедно... Ще ме презрат за това... Аз не мога да предам народа си... - говореше сякаш на себе си Арменухи.

Аз не разбирах от нещата на големите. Все пак бях едва 7 годишна и ни деляха цели 11 години. Тя бе живяла повече, бе научила неща, които аз не осмислях още и не им отдавах значение.

- Невъзможно е  да се обичаме Синан!... Не и в този живот! - плачейки изричаше Арменухи, взряла очи в двата бели гълъба....

Прислонявах глава до какините гърди винаги, когато можех, сякаш по най-невинния начин исках да развеселя или разтуша душата и... Дали съм успявала -  не знам, но осъзнах, че завинаги щях да запомня една от  пролетните априлски нощи на 1915.

Тази нощ сякаш бе по-тъмна от останалите и затова изливах детските си страхове  пред Арменухи. Всички ние щяхме да я запомним завинаги... Някой се опитваше да стъпче Христовата ни вяра, устояла  на редица битки и сътресения... Ние и вярата ни се оказвахме пречка пред нечия политика... Бяхме излишни пред користните стремежи на насилствено заявилите себе си господари от Османската империя... В онази нощ  озверили се като хищници нахлуваха с оръжие  в домовете на  много наши роднини и приятели. Арестуваха  по видните арменци...

Арменухи каза да се скрием, но от скривалището наблюдавахме с насълзени очи как отвеждаха родителите ни... Никога повече нямаше да ги видим, да усетим бащината обич и майчината  закрила. Искаше ми се да извикам "Майрик, вератарцир"*, но не можех...

- Къде  водят майрик и хайрик? - питах с нажален глас Арменухи.

- Да ги екзекутират - казваше тя, забравила, че съм дете, което може да бъде наранено от подобни думи.

Тя ме смяташе за пораснал човек и в този краен за всички ни момент, го показваше... Аз трябваше да се изправя на равно с всички срещу болката...

Трябваше да бягаме, но на къде... Как едни непораснали още физически същества можеха да се преборят с жестокостта на ония  черни птици... Започна масова депортация от до преди обитавните от нас земи... Тръгнахме  с момчето, което Арменухи обичаше.

Синан не трябваше да бъде с нас, когато бягахме,защото както каза кака, той не принадлежеше на Христос... Но това не му пречеше да доказва безрезервната си обич и подкрепа и на двете ни... Вървяхме пеша,но сякаш след нас тихо пристъпваше черната сянка на смъртта. Тя носеше душите на умрелите от гладна смърт, изкланите, насилените депортирани.

Всичко арменско според разпоредбата от горе трябваше да се унищожи. Не разбирах омразата, която един човек можеше да таи към друг. Детската ми душа не я приемаше и открито заставаше срещу нея... Трябваше да бъдем заличени в тази нечовешки черна сеч, продиктувана от власт, която погазваше християнската ни вяра със скверните си нозе.

В бягството от оная сянка ние сякаш се връщахме към нея... Все  бягахме по кървавата диря, оставена след труповете на народа ни... Нямаше измъкване оттам... Нямаше измъкване от кръвта... Тя полепваше по  душите ни... Вече нямахме родина... Бяхме сами в целия свят...

Убиха сестра ми пред очите ми, а и Синан, който се опитваше да ме защити от лапите  на един озверял войник, падна... Тези две обичащи се души щяха да се намерят в  един друг живот „Асвази модъ"**

Това, че оживях дължа на картината с белите птици, която кака пъхна под ризката ми преди да тръгнем . Тя  ме спаси от острието на една кама...

И сега чувам думите на Арменухи в ушите си... "но само свободата ще ги направи истински красиви."

- Аз вярвам, че Бог   е възнаградил със светлината си душите на хилядите ми арменски братя... Те летят с гълъбовите си криле към Майр Хаястан.***

Така възрастната жена завърши своя разказ, а Мария, взряна в картината промълви:

Очи арменски с обич пълни,

със сънища недосънувани до днес

кой вашето безгрижие ще върне

и вашта унижена чест!

Очи арменски - чисти, светли,

като съзвездия от други светове,

разпръснати монети златни по земята,

върнете се, че майка ви зове!

PS * Върни се, майко! ;

    ** Близо до бог;

  *** Майка Армения

Стихове от "Арменски очи", Ваня Петкова