Кроулистът (2)
Multi-part work to contents
Вече изгаряше от нетърпение да го заприказва. Зодия Лъв, тя работеше на самия плаж в една дървена къщичка - пункт за реанимация. А извън летните месеци беше лекар във Варна. В малкото градче Бяла съчетаваше реаниматорската професия с морския курорт. Мая се беше развела преди години, но още проклинаше неудачния си брак. От него тя роди дъщеричката си - Диди, която я следваше по петите навсякъде, като сянка. Имаше амбициозни планове за бъдещето й. Обичаше и да готви. Готвеше с много любов, сякаш очакваше някой мъж да оцени високите й кулинарни умения и да й предложи нов, значително по-успешен брак. Като много жени тя не губеше надежда да срещне принца от мечтите си, въпреки че приближаваше 40-те. И докато тръпнеше в очакване да го срещне, поддържаше фигурата си с помощта на хатха йога. Красивата й руса коса и стройното тяло й придаваха финес и атрактивност. Ала точно в тези мигове тя се беше вторачила в черното тефтерче, сякаш очакваше да получи от него отговори на най-съдбоносните си въпроси. Очите й трескаво зашариха към следващия текст. Прочете:
Тялото трябва да бъде колесница за духа, а не инвалидна количка!
Погледът й буквално се гмурна под написаното и там съзря:
Бавните сигнали проникват по-надълбоко и предизвикват трайни промени. Същото е и с бавните движения. Истинската йога е бавна и спокойна. Величествена и тиха. Тя стига до бога на всяко движение, на всяка субстанция. Всяко наше движение трябва да бъде незабележимо, тихо и смирено, защото е всъщност молитва към бога на неговата същност.
От години практикуваше асаните, но влагаше в тях предимно физически елемент. Трябваха й само, за да може да привлича мъжките погледи с фигурата си. Никога не беше и помисляла, че зад тях стои нещо повече. И току-що една врата сякаш се открехна и тя проникна плахо в предверието. Чувстваше се необичайно в него. Като попадналият крадешком в храм. И точно тогава внезапно чу глас:
Какво правите с тефтерчето ми?
Беше застанал изправен пред нея, държейки в ръце плавниците си, върху които прочете надписа - Делфин. От тях още се стичаха тънки струйки вода, а фигурата му бронзовееше с необичаен загар на фона на слънцето. Всичко изглеждаше толкова странно и нереално. За миг съзнанието й се замъгли от изненадата и в него се мярна мисълта:
Този сигурно е братът на делфина...
Искаше да намери някакво извинение за непростимото си любопитство, накарало я да тършува като ученичка в чуждото тефтерче, но знаеше, че няма да успее. От притеснение загуби ума и дума. Сякаш почувствал душевния й смут, той проговори повторно:
Аз май ви уплаших. Не беше нарочно. Защо не седнете на кърпата ми. А аз ще отскоча да си взема един душ и ако искате после ще поговорим. През това време, ако не бързате, дочетете започнатото. Не е бог знае каква тайна, или поне не съперничи на скрижалите от кивота.
Мая понечи да отговори, но мъжът вече се беше отдалечил. Реши да го изчака.
© Младен Мисана All rights reserved.
