Oct 22, 2019, 5:59 PM

Кръв за кръв 

  Prose » Narratives
696 3 12
11 мин reading

През пролетта на третата година, откакто беше станал господар,  Али ага посрещна високопоставен гост, пратеник чак от Цариград. Дервишът пристигна точно на Великден. Али ага го посрещна още от портата на сарая си. Въведе го в градината с храстовидни цветя, настани го в разкошна беседка и го почерпи с кафе. Нагоре от беседката извеждаха мраморни стълби до входа на двореца, който беше кацнал на хълма като голяма, бяла птица и създаваше илюзията, че скоро ще хвръкне, за да отнесе в неизвестна посока мрачните му обитатели.

Домакинът беше умислен. Хитрият гост долови тази слабост на всемогъщия помашки вожд и веднага го атакува.

- Несполука ли те преследва и трови живота ти, славни владетелю? Аллах да ти дава здраве и столетен живот!

- Аллах е велик! И милостта на падишаха е голяма! Но не съм я заслужил! Аллах ми праща мор по овцете. Всеки ден умират много от тях. Стадата се топят и чезнат. Опитах всякакъв лек, но нищо не помогна. И ходжата се притече на помощ, и той даде лек, и молитви чете, и баяч доведе, но бедата остана. Помогни, ако можеш! Богато ще те възнаградя!...

Непросветеността и ниската култура на Али ага станаха за миг негов най-голям враг. Те го бутнаха в лапите на дервиша и го погребаха като човек. Дервишът потри ръце и се ухили скришом от удоволствие. Той не очакваше, че ще постави на колене толкова лесно младия и всемогъщ господар. Размаха дългите си ръце във въздуха, като че ли прави някакво заклинание и зашепна с тайнствен глас:

- Али ага, бедата ще пропъдим още утре! Има лек за овцете!

- Дай го де! Ще удвоя обещаната награда! – възкликна обнадежден помакът.

- Този мор по овцете може да престане веднага, ако се изгори живо тригодишно гяурско мъжкарче и пепелта му се смеси с ярмата на овцете. Всяка овца ще престане да боледува, щом хапне от това чудодейно лекарство.

Али ага остана със зинали уста. Просиялото му лице потъна отново в безнадеждност. Той скочи от мястото си като подгонен от звяр и разпери ръце със желание да се брани от невидим нападател. От жестокостта на подсказаното убийство, косата му настръхна.

- Не….не!... Задръж лекарството за себе си! Не го искам!

- А не те ли е жал за овцете? Скоро ще измрат до крак! Да отиде зян такова богатство! Аллах няма да ти прости!

- Не! Не мога!

Али ага закри лицето си с ръка и се хвърли върху голата земя. Дервишът застана над него като хищна птица, готов да пие от кръвта му. У него нямаше жал и пощада. Стръвният му поглед следеше със злоба колебанието у жертвата и подготвяше почва решителността да надделее над страха. Душевната борба у помашкия вожд продължи до полунощ мъчителна, страшна. Изход не намери. Изкусният дервиш не се отчая. Продължи внушенията си до умопомрачаване. И когато слънцето изгря, Али ага беше станал играчка в ръцете на госта. Помашкият вожд вече живееше с мисълта, че трябва да извърши внушеното му злодейство. Заповяда да повикат двамата овчари: Тодор и Стоян. Когато чуха заповедта на господаря си, те обезумяха от страх. При отказа им, Али ага настръхна като звяр. Той беше изгубил чувство за мярка и не знаеше какво върши. Извади ятагана си и замахна с него към двамата нещастници. Те изпищяха и изчезнаха навън. Дервишът закри лицето си с ръце, за да не издаде радостта си и доволен се отпусна върху широкия миндер на просторния чардак.

Двамата овчари Стоян и Тодор тръгнаха безцелно по пътя. Движеше ги мисълта да избягат далече от злокобния си господар. Спираха, плачеха, скубеха си косите, проклинаха деня, в който са се родили и пак тръгваха. Решиха да избягат далече и да не се върнат повече, но ги спря мисълта за семействата им. Али ага нямаше да се поколебае да ги изколи до крак. Това ги накара да се предадат във властта на деспота. Те решиха окончателно, че нямат друг изход и тръгнаха да изпълняват възложената им задача.

- Да продължим нататък! Край Марица всички села са български. Там ще откраднем мъжкарчето. Ще го скрием във върбалака край реката и довечера ще тръгнем към чифлика. Али ага и дервишът ще ни чакат на другия ден. Дотогава може Бог да ги вразуми и всичко да се размине. Само дето ще берем страх.

- Амин! Дано бъде така! Иначе, кои ли родители ще накара да си скубят косите злата орисия и да запомнят кога е бил Великден!

Двамата овчари прехвърлиха Марица и се промъкнаха чак до село Цалапица. Група деца играеха на гоненица и се криеха зад върбите край пътя, който се отклоняваше от пловдивското шосе. Едно малко момченце бе разперило ръчички и тичаше след батковците. Звънливото му гласче събуждаше околния покой.

- Ето мъжкарчето! То ще бъде!

В следващия миг Тодор се спусна към момченцето и пресече пътя му. Останалите деца се бяха изпокрили. Малкият юнак не се изплаши и зачурулика към мустакатия чичко. Безгрижният поглед на големите му сини очи галеше като милувка от слънчев лъч. Двамата овчари запомниха завинаги този невинен детски поглед. Тодор не се поколеба и ръката му потули устата на детето с мокра кърпа, а Стоян го пъхна ловко в чувала. Детето изчезна безследно. Двамата скитници поеха по обратния път, без да създадат подозрение, че в чувала носят откраднат дете.

 

Рано призори стигнаха благополучно в чифлика. Посрещна ги отдалече злокобният дервиш. Тъмните му очи светкаха като мълнии. Високото му, кокалесто тяло тръпнеше от конвулсии. Али ага стоеше зад него мрачен и дишаше тежко. Тодор и Стоян получиха голяма похвала от дервиша, а от Али ага – бакшиш по една турска пара. Двамата овчари останаха да стърчат като вкаменени. Златната монета, поставена силом в ръката на всеки от тях, блестеше ярко и сочеше цената на извършената мизерия.

След малко, заповедите на господаря им зачестиха една след друга:

- Тодоре, донеси дърва! Напали голям огън! Ще печем курбан на него!

- Стояне, прибери овчарите и ратаите от чифлика в обора при говедата. Там да стоят до изгрев слънце и да не гледат какво правим ние тук!

Ни живи, ни мъртви, двете послушни оръдия тръгнаха да изпълняват заповедите на самозабравилия се блудник. По-големият блудник, дервишът, стоеше зад помака и ръководеше жертвоприношението. Той взе съненото момченце, съблече го голо и започна да маже тялото му с някаква миризлива мас. Обреченото на гибел нещастниче изплака и потри с ръчички сънените си очи. Дервишът го погали по русата главичка, притисна го нежно до лицето си и му запя тихо някаква приспивна песен. Момченцето се поуспокои, обви ръчичките си около шията на дервиша и отново заспа. По лицето му засия блажена усмивка. Невинното му сърчице заби усилено от радост, подмамено, че лежи отново в обятията на рождената си майка. Фалшивата представа за майчина милувка стана съюзник на убийците. Дервишът затвори очи и зашепна някаква молитва. Още неизрекъл последната дума на неразбираемата молитва, той хвърли момченцето в буйния огън и се отдръпна назад. Сърцераздирателен писък огласи простора и смути покоя на планината. Ехото повтори многократно писъка на детето и остана да звучи завинаги в ушите на четиримата убийци. Телцето на момченцето пламна като факла. На три пъти то пропълзяваше от огнището навън, но и трите пъти дервишът го избута в огъня с една овчарска гега. От адските болки детското гласче се извиси още по-силно, но скоро се изроди в животинско хъркане и заглъхна напълно. Момченцето умря. Буйният огън го превърна на въглен, а после – на пепел.

Дервишът извади от джоба на връхната си дреха пъстро килимче, постла го спокойно край огнището, коленичи върху него и продължи да шепне усърдно безконечната молитва. Двамата овчари Тодор и Стоян се вкамениха. Али ага беше свъсил вежди и стоеше мрачен зад дервиша. Ако културата му не бе първобитна, той щеше да разкрие измамата на дервиша. Той нямаше да допусне да го залъгват с елементарни неща. Но за жалост не му достигаха редица качества, за да не бъде играчка в ръцете на един развратен духовник.

Пронизани от писъка на детското гласче, затворените в обора овчари и ратаи плачеха с глас и се молеха горещо за спасение на душата му. На сутринта овчарите забъркаха пепелта от изгореното телце в ярмата и захраниха овцете, но нищо не помогна. Даже стана по-лошо. Овцете започнаха да боледуват повече и скоро всички измряха.

Висшият мюсюлмански духовник беше отпътувал обратно за Цариград. Простоватият помашки вожд Али ага разкри измамата, но късно.

 

Угризението на съвестта е силно чувство. Двамата овчари не намериха покой ни ден, ни нощ. След жестокото убийство животът бе престанал да тече за тях. Угризението ги съсипваше. Жизнерадостният поглед на детето, запечатал се завинаги в съзнанието на двамата, прояждаше сърцето им като червей. Отчаяният писък на невръстния мъченик из пламъците на кладата беше връх на всичко. Той бучеше като буря край двамата съучастници и помрачаваше съзнанието им. Смазани от ударите на това непрестанно терзание, двамата решиха да дирят спасение в манастира „Свети Тодор“.

- Стояне, да изповядаме греха си пред игумена отец Леонтий и да го помолим да ни даде причастие. Ех, гризе ме тук, дълбоко в сърцето и не ми дава покой!

- И мене, Тодоре! Дано се смили над нас отец Леонтий! Ще дадем на манастира парите, които ни даде Али ага.

- Ще ги оставим! Дано ни изповяда и причести!

Двамата скитници вървяха без да чувстват умора и приповтаряха разговора си за хиляден път.

Игуменът на манастира се ужаси от разказа им. Той не ги дочака да се изкажат и ги изхвърли навън като дрипи.

- Махайте се поскоро! Подлостта ви е безмерна. За такъв грях няма прошка ни тук на земята, ни горе на небето! Никому не са потребни вашите пари. Вземете ги обратно! Не трябват на църквата вашите пъклени пари!

Двамата търсачи на утеха напуснаха манастира сломени. Надеждата им за спасение угасна завинаги.

Ужасеният игумен не можеше да се владее. Пред очите му взе да тъмнее. Челюстите му потреперваха като зъзнещи от студ. Краката му се подкосиха и снажният старец едва се прибра в килията. Вдигна се писък до небесата. Ехото повтори и потрети страшната вест и я разнесе из планината.

 

 

Мълвата за страшната случка в чифлика литна по света, въпреки волята на свирепия Али ага. Месец след злополучната изповед на двамата грешници по следите им тръгна Стойко, бащата на изгореното клетниче.

Беше настанала късна есен. Стойко се промъкна до чифлика и лесно разпозна двамата крадци на детето. Те бяха с потъмнели, изпити лица и бродеха като сенки. На следващата сутрин Стойко ги проследи в гората, където изведоха оредялото стадо на паша. Отдалечиха се много, стигнаха чак до коритото на реката. От падналите дъждове тя беше придошла и бучеше страшно. Двамата овчари оставиха стадото и занадничаха над водната стихия. Внезапно Тодор посочи на Стоян дълбокия вир и викна с нечовешки глас:

- Ето момченцето! Дави се! Да го спасим!

От думите на Тодор, ръката на дебнещия ги Стойко се вдърви и камата изпадна от нея. В следващия миг водната бездна погълна тялото на умопомрачения Тодор. Стоян викна след него и също изчезна в стихийния поток.

Същата нощ чифликът изгоря до основи. Картината беше страшна, мучаха говеда, блееха овце, крещяха хора, виеха се огнени езици до небесата. Някои от животните не можаха да се спасят и изгоряха живи под развалините на чифлика. Ехото повтаряше жалния им стон. Стойко стоеше наблизо и наблюдаваше последиците от личното си дело. Той не чувстваше угризение от стореното, а тъкмо обратно. Съжаляваше горещо, че не му се удаде случай да отреже лично главите на виновниците. За престъпление като това прошка не се даваше. Изкупуваше се с кръв! Кръв за кръв…

.............................................................................................................................................................................................................

 

Историята е част от роман, писан от дядо ми, който вече не е сред нас. Взела съм откъс от него и съм го преработила в разказ.

© Ф Ф All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Пепи!
  • Хареса ми , че разказваш за време, което няма как да бъде забравено, Флавия...И че има приемственост в твоят род...Браво!
  • Благодаря, че го сподели! Поздравления!!!
  • Благодаря, Ивита! Но тази история е написана от дядо ми и е част от роман, който той не успя да публикува. Аз просто съм събрала отделни части и съм ги оформила в разказ с леки преработки.
  • Жестокостта е трудна за коментар, Флавия...Поздравявам те за смелостта да я разкажеш по този начин...
  • Благодаря, Катя!
  • Голяма жестокост. Разказът е написан много хубаво. Дядо ти е имал талант да пише и явно ти си го наследила.
  • Благодаря!
  • Прочетох с интерес! Покъртителна история!
  • Благодаря, Мариана!
  • Благодаря Ви!
  • Много е силен откъсът!
    Почит и памет за дядо ви!
Random works
: ??:??